— Бих могъл да те любя през цялата нощ, ако ми разрешиш — прошепна в ухото й той.
— Съгласна съм — отвърна Дамита и въздъхна с притворени очи, докато устните му бавно тръгнаха надолу от шията към гръдта й…
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Брезовото кану на Железния облак тихо пореше водата, веслото му ту се потапяше, ту блесваше на слънчевата светлина. Въздухът бе свеж. Запознати с начина на живот на индианците, Дамита и Тимоти седяха един зад друг зад Железния облак и се радваха на ниско надвесените дървета, обграждащи тихата и спокойна река, която змиевидно лъкатушеше през гората.
Дърветата от едната й страна бяха без листа, залети дълбоко от водата. Изглеждаха като гротескни скелети, които им махаха с ръце. Дамита отвърна поглед от странните дървета — не искаше нищо да разстройва разходката й през този ден. Железния облак бе обещал да научи Тимоти на много неща и тя също бе поканена да присъства на урока.
Младата жена леко се усмихна. Мислеше, че добре разбира причината за сърдечната покана да се включи в излета.
Железния облак не можеше да се насити на присъствието й — нещо, което и тя самата изпитваше към него. И двамата ценяха всяка свободна минута, като че ли нямаше да има друга такава. Та нали животът е хазарт и човек трябва да се възползва от всеки удар на сърцето си!
Младата жена се загледа в гърба на индианеца. Възхищаваше се на стегнатите му мускули, докато той продължаваше да гребе. По гладката му медна кожа бяха се появили капчици пот, които лъщяха като лек пролетен дъждец.
Дамита се надяваше, че Тимоти не я следи с поглед. Страхуваше се, че може да открие дълбокото й чувство към Железния облак. Споменът за дългите часове, изпълнени с любов, караше бузите й да розовеят и горят. Буен огън гореше и дълбоко в нея.
Не бе предполагала, че любовта може така изцяло да я погълне.
Разбира се, тя отдавна бе осъзнала, че на земята няма друг мъж като Железния облак. След като го бе сътворил, Господ сигурно бе захвърлил калъпа!
Дамита се вкопчи в лодката, когато индианецът неочаквано смени курса и те се насочиха към брега. След като спряха в тясна песъчлива плитчина, той се приближи до Дамита, взе я на ръце и я отнесе на сушата.
Тимоти скочи от кануто, побърза да ги настигне и тръгна редом с тях. Изпъкналите му голи гърди издаваха чувството на гордост от факта, че Железния облак специално отделя от времето си, за да го посвети в начина на живот на неговото племе. Това, че Дамита бе с тях, не разваляше нещата.
Тимоти скришом погледна към сестра си. След като тя не се държеше с него като с бебе пред Железния облак, присъствието й с нищо не му пречеше. Подобно държание би било най-лошото за момчето, особено сега, когато то бе успяло да си възвърне любовта на индианския вожд, както и благоразположението на много от жителите на селото.
Новите му приятели го гледаха в очите, вслушваха се във всяка негова дума.
Разбира се, мислеше си той усмихнато, те не забелязваха, че и той прави същото. Всяка дума, всяко движение бяха нов урок за него. Всеки ден той се събуждаше с желанието да научи нещо повече за техния живот.
Не искаше никога да престава да се учи. В мечтите си момчето се виждаше като голям боец!
Един ден той щеше да стане омахски воин и щеше да заслужи тази почетна титла с постъпките и делата си!
Тези мисли така бяха го завладели, че момчето се препъна в една дупка и неочаквано зарови лице в земята. Железния облак веднага се притече на помощ — протегна нежно ръката си и му помогна да стане.
Унизен, Тимоти не можеше да скрие червенината, избила по бузите му, докато изтупваше пръстта и парченцата изсъхнали листа от гърдите и панталона си.
— Тимоти, трябва да бъдеш… — започна Дамита, но спря насред изречението, като видя мълниеносния поглед на брат си, който й показваше, че не иска да се отнасят с него като с дете.
Тя се усмихна от неудобство и се отдръпна от него. Обърна се и тръгна редом с Железния облак. Тимоти вървеше от другата страна на вожда и внимателно гледаше в краката си, за да не допусне нова подобна ситуация. Бейби бе оставена у дома при този излет, а Стройния лос проявяваше голямо желание да се грижи за котето.
Железния облак продължи още малко напред, докато намери подходящо място да поседнат и да поговорят — малко езерце с тихи води, където цъфтяха множество водни лилии, а водните паяци подскачаха над водата под слънчевите лъчи, случайно прокраднали се през пролуките в листака отгоре.