Той погледна Дамита, след това Тимоти. Виждаше и се възхищаваше от желанието на момчето да узнае всичко за живота на индианците. Струваше му се, че то проявява много повече настойчивост да узнае всичко, отколкото някои омахски младежи.
Железния облак разбираше защо. Тимоти желаеше да бъде равен с останалите и да говори за тези неща с толкова познания, както говореха те самите.
— Сега ще ти кажа за конете и притежаването им — каза Железния облак. — Един войн не бива да е завистлив и да вреди на коня на друг човек. Ако не е прилежен и трудолюбив, той ще вземе назаем кон от друг човек, който може би не е с високо положение в племето, и може би ще се гордее, че язди кон, независимо че не е негов. Той ще вземе и юзда назаем и с това ще си навлече гнева на останалите мъже. Също така не бива да вземаш чужда дреха, одеяло или мокасини. Ще бъдеш принуден да го сториш, ако не си работлив и се поддадеш на изкушението, а всички ще те презрат. Никой не обича хората, които живеят със заеми. Запомни, че откраднатата храна не засища.
Железния облак замълча за момент, след това отново заговори, но от храсталака се чу звук, подобен на плач, и бързо ги вдигна на крака. Жлезния облак извади ножа си, докато крадешком се промъкваше към мястото, откъдето идваше плачът. Дамита и Тимоти го последваха пълзешком.
Индианецът разтвори храстите, погледна надолу, въздъхна и бързо върна ножа в канията му.
— Бейби! — Тимоти въздъхна, втурна се и коленичи до Железния облак и изцапаното, мокро диво коте, което бе легнало на една страна. Предната му дясна лапа бе подута и цялата в кръв.
Той взе Бейби на ръце и я притисна до гърдите си. Плачеше, като въпросително гледаше Дамита в очите, а след това се обърна към Железния облак:
— Как се е добрала дотук? — той плачеше, без да се интересува вече дали не прилича на дете. — И погледни лапата й! Тя е… ранена!
Железния облак взе Бейби от ръцете на Тимоти. Очите на котето бяха замъглени от болка. То умолително гледаше Железния облак, а мяукането му напомняше тихо бебешко хленчене.
— Както виждаш, въжето й е скъсано — каза той, като гладеше с ръка окървавената й козина и я раздели така, че по-добре да види раната. — Трябва да ни е следвала през цялото време. Дори и когато сме били в кануто, тя е плувала след нас.
— Мислех си, че всички котки се боят от водата — каза Дамита. Сърцето й бе свито от състрадание към раненото, измокрено котенце. Тя го докосна с ръка и поглади с любов мократа му козина. — Горката Бейби. Нещастното малко котенце.
— Явно тя обича Тимоти повече, отколкото мрази водата — каза Железния облак, като остави котето на земята и коленичи до него. — И докато е мъчило да настигне Тимоти, котето е било ухапано от змия.
— Змия?! — повтори Тимоти обезумял и падна на колене до индианеца. Сърцето му лудо биеше от страх за съдбата на любимото му животно. — Не! О, моля ви, не!
— Надявам се, че я намерихме навреме — каза Железния облак и извади ножа си от калъфа. — Кой от вас ще държи, докато направя разрез, за да изсмуча отровата?
Тимоти тежко преглътна и без колебание отново взе котето в ръце.
— Направи го, Железен облак! — смело каза той. — Държа я здраво.
— Може да те изподраска и да те ухапе — каза Дамита изплашено, като коленичи до брат си. Тя протегна ръце към момчето. — Нека аз да я подържа, Тимоти. Ще ти я дам веднага щом Железния облак свърши — младата жена се усмихна, когато той колебливо я погледна. — Спомни си, че съм практикуващ лекар. Помагала съм толкова пъти на татко, когато хората водеха болните си животни при него.
— Бейби е мое коте — каза Тимоти с треперещ глас. — Аз ще я държа.
Дамита погледна пълните със сълзи очи на брат си и бавно кимна.
— Добре — съгласи се тя, стиснала зъби, и скръсти ръце в скута си, докато индианецът насочи ножа към окървавената котешка лапа. Телцето на котето се сгърчи, а после отново се отпусна, когато Железния облак захапа отворената рана и започна да смуче и плюе кръвта от нея.
Скоро изпитанието свърши. Железния облак изми внимателно устата си, а Дамита почисти раната и я превърза с парче от своята мека кожена рокля, което бе откъснала от подгъва. Тимоти прегърна и залюля котето, като тихо и монотонно му напяваше приспивна песен.
— Вече трябва да се връщаме в селото — каза Железния облак и прегърна през кръста Дамита, като продължително изгледа Тимоти — явно одобряваше привързаността му към малкото животинче.
— Тази нощ ще се реши дали за Бейби ще има утрешен ден, или няма да има.
Тимоти диво изгледа Железния облак, сълзи отново изпълниха очите му.