— Тя няма да умре — проплака той. — Тя… тя не може… Ако стане така, вината ще е моя. Не трябваше да я оставям. Трябваше да я взема със себе си. Тя разчиташе на мен за своето съществуване — той преглътна с мъка. — Аз замених родителите й — станах и майка, и баща за нея — момчето полегна до животното, бузата му докосваше изсъхналата козина на Бейби и очите му търсеха погледа й. — Аз я предадох. Аз… я изоставих!
Една тежка ръка, поставена на рамото му, го накара да повдигне глава и той отново срещна тъмните очи на индианския вожд:
— Напразно се обвиняваш — тихо каза Железния облак. — Ти не можеш да решаваш съдбата на Бейби. Това, кога ще умре, е заложено още при зараждането й в майчината утроба, както и нашите съдби са предрешени. Сега трябва да почакаме и да видим какво ще стане с Бейби. Самобичуването няма да промени нещата. Тъй че, хайде да тръгваме. Когато се върнем в селището, чувствата ти ще са по-трезви, след като създадеш повече удобства за животното.
Като че ли камък падна от сърцето на Тимоти и той отново осъзна мъдростта на вожда на омахите. Като се усмихваше и потискаше дълбоко в гърдите риданията си, той стана и прие подкрепата на сестра си, докато се движеха към кануто, а Железния облак носеше котето.
Тимоти се приближи до сестра си.
— Не исках да се държа като бебе — прошепна той така, че само тя да го чуе.
— Ти не си бебе — отговори тихо Дамита и му се усмихна. — Ти си човек, изпълнен със състрадание. Подобно отношение заслужава уважение, братленце. Наистина се възхищавам от теб.
Тимоти широко се усмихна. Стъпвайки напето и гордо, той продължи да върви през гората, докато и тримата видяха спряната на брега лодка.
Дамита погледна Железния облак. Погледите им говореха повече, отколкото биха могли да си кажат с думи.
Полуумиращ от глад, губещ разсъдъка си от високата температура, Джонатан се придвижваше пълзешком през гората. Той отчаяно търсеше някой, който да му помогне. Бе чул ударите на копита в далечината, но никой не се доближи толкова до него, че да чуе вика му.
Мислите му бяха помрачени и той не знаеше с кого, защо и как е попаднал тук. Но все още можеше да разбере, че се нуждае от бърза помощ и ако не я получи навреме, ще умре.
— Помощ! — извика той. Устата му изгаряха от жажда. Беше се движил в обратна на реката посока с надеждата да намери следи от хора. — Моля… помогнете ми!
Изтощен до краен предел, Джонатан легна по гръб и се загледа в небето. Денят преваляше. Далечните хълмове бяха оцветени в лилаво и сиво. Слънчевата светлина като течно злато се сипеше върху пейзажа в бронзово и зелено.
В тревата задуха студен вятър. Когато мъжът видя как хоризонтът угасва бавно в далечината, обзе го панически страх.
— О, Господи, дано някой ме намери… преди… да се е стъмнило — помоли се той, след това се отпусна, почти загубил съзнание.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Вглъбена в ръкоделието си, Дамита бе приседнала на едно върбово столче до Тимоти зад паравана в техния вигвам, щастлива, че най-сетне брат й бе заспал. Бейби се бе притиснала до него, като дишаше вече по-леко, болките й сякаш бяха намалели. Железния облак бе приготвил отвара от билки, с която бе наложил подутата котешка лапа. Сега подутината, както и треската, бяха намалели.
Дамита бе решила да остане тази вечер с брат си зад паравана, за да наблюдава Бейби, докато момчето спи. Младата жена обичаше животното така, сякаш то бе дете. Тази нощ тя многократно безмълвно бе се молила Бейби да оздравее, да бъде весела, както винаги, за радост не само на децата, но и на възрастните в селището.
Стройния лос и Засмяното момиче многократно се бяха извинили за това, че котето бе намерило начин да избяга от тях. Те го оставили вързано пред колибата си и отишли в гората за дърва. Котето прегризало въжето и избягало, преди те да са се върнали.
— Сигурна съм, че немалко хора са будни заради теб тази нощ — прошепна Дамита на Бейби, когато тя отвори зелените си очи и срамежливо я погледна. — Що се отнася до Тимоти, сигурна съм че той бе страшно уморен от емоциите, за да може да устои на съня.
Дамита остави настрана ръкоделието си и погали острата петниста козина на Бейби:
— А и знае, че аз ще се грижа за теб и че много, много те обичам.
Дамита се наведе и потърка с буза муцунката на котката.
— Нищо не би могло да бъде по-мило от теб — прошепна тя. — Нищо.
Сърцето на младата жена се отпусна, когато с облекчение чу лекото мъркане на котето, първото, откакто го бе сполетяла бедата.
— Ето, слушам те — прошепна тя, сълзи напълниха очите й. — Това е най-прекрасният звук, който съм чувала от векове — тя погали котето зад ухото, а това го накара да се отпусне и мъркането му стана по-спокойно и силно.