— Да, мое скъпо котенце, ти ще оздравееш — прошепна Дамита.
Младата жена се върна отново към своето ръкоделие. Тя използваше бодли от таралеж и тасел от дива пуйка за фината бродерия, която редеше върху мекото одеяло от сърнешка кожа.
Железния облак я бе научил, че бодлите трябва да се изтръгнат от кожата на таралежа веднага след като се убие животното. Защото, когато кожата изсъхне, те стават чупливи. Бодлите се сортират по дължина и размер и се поставят в торбички, с черните връхчета нагоре.
Твърде уморена, за да продължи работата си, Дамита остави ръкоделието настрана и се излетна до Тимоти, притвори очи и силно се притисна към котенцето. Тя усещаше, че спокойно вече може да поспи, но някак не й се щеше още да преустанови бдението си. На сутринта отново щеше да се заеме с обичайните си задължения.
Очите й за момент се отвориха, за да погледне още веднъж паравана, зад който спеше любимият й. Когато чу слабо похъркване, тя щастливо се усмихна, а очите й в унес се притвориха. Почти почувства как омаята на съня я обзема, когато изведнъж очите й се отвориха и сърцето й силно затуптя от слабия шум, идващ иззад метнатото одеяло.
Тя напълно стаи дъха си и се ослуша внимателно. Чувстваше се глупаво от факта, че се е поддала на страхове, когато Железния облак е наблизо.
Сърцето й биеше неспокойно. Отворила широко очи, младата жена тихо прошепна:
— Железен облак! — но не последва никакъв отговор.
Дамита знаеше, че не би могла да заспи отново, преди да се е убедила, че вождът на омахите е в безопасност. Затова бавно застана на колене, пропълзя и повдигна единия край на одеялото, което преграждаше помещението.
Това, което видя, я доведе почти до припадък.
Светлината на огъня бе достатъчно силна, за да види отчетливо лицето на Черния койот, който се промъкваше към Железния облак. В едната си ръка здраво бе стиснал нож, чието острие отразяваше светлината на огъня и заплашително блестеше, хвърляйки танцуващи отблясъци по стените и тавана на вигвама.
Сърцето на Дамита силно заби. Тя разбираше, че незабавно трябва да предприеме нещо. Огледа се бързо наоколо и сърцето й се качи в гърлото, когато откри пушката на индианеца, подпряна на стената, на сантиметри от нея.
Незапозната с огнестрелното оръжие, тя едва преглътна, но когато с крайчеца на окото си видя как Черния койот се надвесва над любимия й, тя отметна одеялото и скочи към пушката.
Грабна я и я насочи към Черния койот, който бе спрял вече насред път, зяпнал с невярващи очи, изненадан от неочакваната й поява иззад паравана.
— Хвърли това или, Бог ми е свидетел, ще стрелям! — каза Дамита твърдо.
Железния облак се стресна и се събуди. Той скочи като пружина и видя Черния койот, надвесен над него с нож в ръка. А когато вдигна поглед нагоре, видя и Дамита, насочила пушка към предателя омаха.
— Хвърли ножа, Черен койот! — каза Дамита и се приближи с една крачка. — Хвърли го веднага! — тя се страхуваше да свали очи от него и да погледне любимия си, но чувстваше възхищението в погледа му. Това я накара да се зачерви от гордост — гордост, че е защитила достойно мъжа, когото обичаше!
Железния облак постоя неподвижно за момент, хипнотизиран от вида на неговата Бяла върба, готова да го брани с оръжие в ръка. Тя толкова пъти бе доказала, че е доблестна жена. По какъв по-силен начин би могла да докаже любовта си към него? Сърцето му преливаше от топлота и признателност в този миг…
Железния облак отново отправи поглед към Черния койот, който не само бе предател, но и не заслужаваше вече да бъде наричан омаха! Приближи се до него и отне ножа от ръката му с думите:
— Направи отново фатална грешка — очите му пронизващо гледаха предателя. — Сигурно искаш да те сочат не само като крадец, но и като убиец? Никога не съм ти вярвал, Черни койоте, но не съм си и помислял, че си толкова нечестен. Какво можеш да кажеш за свое оправдание?
Черния койот не пророни и дума в своя защита. Той здраво сви устни, изправи тесните си рамене и предизвикателно гледаше индианския вожд.
Железния облак застана редом с Дамита и когато Тимоти, изплашен, с широко отворени очи, се провря иззад одеялото, той се наведе и му даде ножа.
След това взе пушката от ръцете на Дамита.
— Няма ли поне да кажеш, че имам смела жена? — каза той тържествуващо, като със задоволство гледаше Черния койот. — Или все още смяташ, че тя е моя пленница и би ти помогнала, щом те види с ножа над мен?
Черния койот все още нищо не казваше, но очите му преминаха от Железния облак върху Дамита, а после отново се впериха във вожда на омахите.