Заплахата му премина през тялото на младата жена като тръпка, сякаш леден душ я обля цялата. Тя знаеше, че каквото и да каже на братовчед си, това не би го спряло да накаже Железния облак и хората му за това, че са напуснали резервата.
Но след това страховете й утихнаха за момент, когато тялото на Черния койот за последен път потрепна и духът му се отправи към небитието. Очите му бяха загледани право напред. Беше изпаднал в мъртвешки транс.
— Свърши се! — каза Железния облак сред победните викове, които изпълниха нощта. — Не позволявайте заплахите му да разтревожат сърцата ви! — обърна се към Дамита, като я гледаше право в очите: — Никой не се бои от заплахите му. Преди агентът и войниците му да са ни открили, ние ще ги намерим. Ще ви запазим на всяка цена! Всички вас, хора от моето племе! — след това сведе глава към Дамита с думите: — Както и теб, и брат ти, моя жено.
Забравила за множеството наоколо, Дамита се отпусна в прегръдките на Железния облак. Тя здраво го обгърна с ръце.
— Не мога да не се боя — промълви тихо. — Железен облак, всичко, което сме преживели, може да бъде разбито от братовчед ми. Но той няма право на това. Моля те, не му позволявай!
— Никой няма да разруши онова, което сме съградили — прошепна Железния облак. — Никой.
Погледът на Дамита падна върху Черния койот, проснат бездиханен. Беше все пак успокоена от това, че смъртта му не бе ненужно жестока.
Тя се отдели от вожда на индианците и го погледна настойчиво:
— Как умря той? — тихо попита Дамита. — Не бе напълно безболезнено, въпреки че бе далеч по-милостиво, отколкото всички останали биха искали.
— Отрова от гърмяща змия — монотонно каза Железния облак.
Дамита се стресна:
— Ти си използвал това?
— Такъв е законът на омахите — отвърна той. — Това е начинът за изпълнение на смъртната присъда, който се предава от поколения. Бърз и безотказен.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Независимо от това, че бяха добре охранявани, Железния облак остави Дамита и Тимоти, изпълнен с опасения. Вождът яздеше през гората със своите войни. Очите им напрегнато търсеха следи, които биха им показали накъде са отишли Джонатан и войниците му. Дотук нямаше каквито и да било признаци, че някой е минавал по тези места, освен онези, които те в момента оставяха по дебелия слой гниещи листа. Нямаше пътеки, проправени преди тях. Нямаше остатъци от лагерни огньове, нито конски тор където и да било.
Обзет от съмнения, както и от нарастващо подозрение към изреченото от Черния койот в предсмъртния му час, Железния облак вдигна ръка и спря хората си. Той и войните му бяха пътували през остатъка от нощта и ранното утро. Време беше да вземат решение.
Да продължат ли? Или да се оттеглят и да се завърнат при любимите си? Глождеше ги мисълта, че може би войниците и Джонатан, минали по други пътеки, са стигнали до селището им и в този момент опустошават, разбиват и унищожават всичко.
— Мои войни, какво ви подсказват вашите сърца, вашият инстинкт? — извика Железния облак, когато хората му се подредиха в кръг около него. — Ще продължаваме ли? Или да се върнем в селището?
Той внимателно огледа хората си един по един в очакване на техния отговор. Един от бойците напусна кръга и приближи коня си до този на Железния облак.
— Ти си мъдър човек — каза той. — Ти си нашият водач. Ние те следваме. Ще направим това, което ти ни кажеш. Твоите решения са винаги най-добри за племето ни. Никой не желае да ти противоречи — воинът вдигна и постави за момент ръката си върху рамото на Железния облак, след това я свали и се върна при останалите, които предано очакваха решението на своя вожд.
— Моето решение е следното: ще продължим да яздим още час и ако дотогава не открием следи от агента и войниците му, бързо ще се върнем у дома — каза Железния облак с надеждата, че никой не е чул къркоренето в стомаха му.
Не бяха спирали да ядат. За него това би било глупаво губене на време. Всеки от бойците владееше изкуството на въздържанието, дори и когато ставаше дума за глад. Той се гордееше с това. Нямаше други такива бойци — равни на неговите. Те бяха дисциплинирани, силни и верни до гроб.
Индианецът гордо се усмихна, изправи рамене, изви коня си и продължи да язди през тъмните горски сенки. Но когато през една пролука между дърветата видя нещо, подобно на човешко тяло, изтегнато край лазурносиньото поточе, дръпна юздите и неочаквано спря.
Той вдигна ръката си нагоре и хората му също спряха. Извади пушката от калъфа й под седлото и леко слезе от коня. Винаги беше нащрек за възможността да попадне в капан. След това кимна с глава на останалите да го последват. Те слязоха от конете си, като здраво държаха оръжието си в ръце и внимателно тръгнаха след своя вожд.