Преди да стигнат до тялото, което видяха до поточето, те поспирваха зад някое дърво и разглеждаха всичко наоколо, докъдето очите им виждаха. След като се увериха, че няма нищо обезпокояващо, индианците бързо се приближиха до лежащия мъж.
Железния облак пръв стигна до Джонатан. За момент той задържа погледа си върху лицето му — изтощено, с хлътнали очи и челюст, с бакенбарди.
След това коленичи до него. Остави настрана оръжието си и допря ръка до вената на врата му, за да види дали бие сърцето му. Когато се убеди, че е жив, огледа тялото за следи от ухапвания или кървящи рани, но не откри нищо.
— Какво му е? — попита един от войните на Железния облак. — Пътя ли е сбъркал? Може би е припаднал от глад? — мъжът предпазливо се огледа наоколо. — А къде са войниците?
— Нямам отговор на въпросите ти — отвърна вождът на омахите и умислено потри с ръка челото си. — Черния койот каза, че идва с войска. Защо са го изоставили? Къде е конят му?
— Какво ще правиш с него? — попита друг от хората му.
Първата мисъл на Железния облак бе да го остави да умре там, където го намериха. Той не бе заслужил нищо повече!
След това мислите му се устремиха към Дамита. Какво би очаквала тя? Независимо от това, че презираше Джонатан, тя едва ли би искала Железния облак да прояви такова безсърдечие и да го остави да умре в тази пустош.
Засега вождът не можеше да реши друго, освен да вземе проклетия агент със себе си в селището и да бъде доволен поне от това, че той е сам.
Сам и болен, Джонатан не представляваше заплаха за тях.
— Бързо направете носилка! — изкомандва той и се изправи. — Ще вземем агента с нас в селището. Ще дам възможност на Бялата върба да реши съдбата му. Ако иска да се грижи за него — ще й разреша да го стори. В противен случай ще го върнем обратно в дебрите на гората и ще го оставим да умре бавно, сам, изоставен от всички!
Независимо от факта, че никой не взе особено присърце заповедта на вожда, бързо бе направена носилка, която привързаха за коня на Железния облак.
Вождът с отвращение вдигна Джонатан върху носилката и го връзва с въже. Беше учуден от това, колко лек е той, сякаш дни наред не бе ял нищо. Но защо? Защо беше сам? Защо го бяха изоставили войниците му?
Наистина, Железния облак се бе нагледал остатъчно на обичаите на войниците, яздещи малки кончета, но никога не бе могъл да ги разбере. Докато изпълняваше службата на разузнавач по време на Гражданската война, той много пъти бе свидетел на убийства, осакатявания, пожари, изнасилвания… Но според него всичко това бе напълно безсмислено!
Когато един омаха убиваше, то бе само за да паси живота си!
Железния облак бе повече от нетърпелив да се върне към мирния живот на индианците и след смъртта на баща си стана техен вожд.
Омахите дълго бяха се борили да запазят нормални взаимоотношения с белите хора. Дори и сега Железния облак се мъчеше да бъде в мир с тях, въпреки че знаеше, че единственият начин е борбата. Той не би могъл повече да търпи отношението на правителството на Съединените Американски щати към неговия народ.
Когато Железния облак скочи върху седлото, един стон го накара да слезе отново на земята. Той коленичи до Джонатан и повдигна главата му над купа кожи. Видя как белият човек бавно отваря очи, но без да може да види нито него, нито каквото и да било друго.
— Джонатан? — каза Железния облак и се наклони близо до лицето му. — Чуваш ли ме?
Джонатан облиза сухите си устни, вгледа се в Железния облак, но явно не можеше да разбере кой е той, нито къде се намират.
— Джонатан, казаха ми, че с теб има войници. Истина ли е това? — попита го вождът на Омахите.
Джонатан отвори уста, за да каже нещо, но явно гърлото му бе пресъхнало и от него излезе само стон.
— Дайте му да пие! — извика Железния облак. — Явно не е имал сили да се надвеси над ручея и да утоли жаждата си. Сигурно толкова е жаден, колкото и прегладнял.
Веднага поднесоха една кожена манерка на Железния облак. Той я пое и я доближи до устните на Джонатан. Изливаше водата на малки глътки в устата му, за да не го задави. Когато усети, че е утолил жаждата му, той подаде обратно манерката и отново се обърна към Джонатан.
— Джонатан, аз съм Железния облак — отчетливо изрече той. — Познаваш ли ме?
Джонатан примига, след това бавно кимна с глава.
— Железния… облак? — прошепна той със стържещ глас. — Къде… се… намирам?