В този миг си спомни купчината корени, които бе оставила навън, за да ги изсуши и нареже, а по-късно да ги сложи в отделни торби. Дамита излезе от вигвама, но на изхода се спря и се усмихна сама на себе си, докато наблюдаваше как малките момиченца играят недалеч от жилището им.
Те имитираха родителите си, като си играеха на семейства. Бяха си построили миниатюрни вигвами, шаловете и роклите на майките си използваха за покривала, а за пръти им служеха високи слънчогледови стъбла. Когато децата се скупчеха във вигвама и се разположеха там, краката им стърчаха навън.
Дамита с умиление се смееше на малките. Тя бе наблюдавала тези игри достатъчно дълго, за да знае, че щом главите им се намираха под покрив, това бе достатъчно, за да ги пренесе в света на техните фантазии.
След като провери корените и реши да ги остави на открито още малко време, тя изведнъж потъна в мислите си. Представи си какво би станало, ако някога имаше свои собствени деца, които да растат сред омахите, а не при белите деца.
Тя се извърна и се огледа наоколо. Търсеше Тимоти и когато го откри, заслони с ръка очите си от слънцето и се загледа как брат й играе с останалите младежи.
Тя виждаше колко щастлив е Тимоти и това я накара да почувства, че никога не би се противопоставила на възможността децата й да израснат като индианци, а не като бели хора. Имаше много предимства в това децата им да растат в този далеч по-невинен, див свят, който животът в заточение им предлагаше.
Но тя също така познаваше и несгодите на този живот, за които нейният собствен братовчед имаше особена вина! Дамита се надяваше, че след време това ще се промени и индианците и белите ще заживеят като един народ, делейки всичко по равно.
— След време — прошепна тя, като клатеше глава. — Сигурно след време нещата ще се променят.
Гражданската война току-що бе свършила и трудно можеше да се очаква страната да намери покой, да няма подозрения и напрежение между хората.
Младата жена стисна челюсти, а очите й горяха, когато влезе във вигвама.
— Индианците също са част от населението на нашата страна — гласно изрече тя, като стоеше сърдито загледана в паравана. — Но докато има хора, отговорни за държавните дела, като моя братовчед, индианците никога няма да бъдат признати за нещо повече от диваци!
— Дамита? — слабо изрече иззад одеялото Джонатан. — Какво… искаш… да кажеш? Дамита, къде си? Къде, по дяволите се… намирам аз?
Преглъщайки, младата жена се приближи до гърнето със супа и изсипа доста бульон в кратунката. Тя внимателно я взе в едната си ръка и отиде до паравана. След като изцяло дръпна одеялото, Дамита коленичи до Джонатан, който лежеше на мекото ложе от кожи.
— Не се преструвай, знаеш къде си — каза тя, повдигна главата му с едната си ръка и доближи с другата кратунката до устните му. Той бавно запреглъща бульона, а очите му не слизаха от Дамита.
— Това, което бих желала да зная, е какви са били плановете ти, ако не беше се разболял от шарка? — сухо попита тя. — Щеше ли да дойдеш и да изколиш хората на Железния облак? И него ли се готвеше да убиеш? Какво би си помислил, ако и аз бях една от тези, които насочват пушките си срещу теб? Щях да искам да те премахна, ако беше убил Железния облак. Бих те застреляла, Джонатан, без да ми мигне окото. Ако някога навредиш на Железния облак, ще отговаряш пред мен!
След като преполови кратунката, Джонатан се закашля и я отстрани от устните си. Той избърса устата си, очите му все още бяха вперени в Дамита.
— Това е всичко, което бих могъл да поема засега — каза той. — И нямам предвид единствено храната. По дяволите, Дамита, онова, което говориш, кара сърцето ми да замира. Ти говориш като жена, която е влюбена в един мъж. И не какъв да е мъж. А индианец!
— Сигурно така звучи, защото точно така е в действителност — каза Дамита и остави кратунената чаша настрана. Тя оправи одеялото, с което бе покрит Джонатан. — Ще се оженим — аз и Железния облак — тя вдигна очи и срещна погледа на братовчед си. — Скоро, Джонатан — каза тя с преднамерено копринен, мъркащ глас. — Веднага, щом нещата тук се уредят. Ако не беше се намесил, за да провалиш всичко, сигурна съм, че Железния облак и аз вече щяхме да сме дали венчалния обет, може би точно днес.
Джонатан въздъхна, огромна изненада се четеше в очите му.
— Един индианец те отвлича — и ти се обръщаш и се съгласяваш да се омъжиш за него? — попита той, сякаш искаше обяснение. — Как можеш? Помислила ли си за евентуалните последствия?
— И какви ще са последствията според теб? — отвърна Дамита и отпусна ръце в скута си. Тя седеше с изправен гръб, а лицето й беше невинно и спокойно.