Выбрать главу

Звучен детски смях и кикотене раздели Железния облак и Дамита и ги накара бързо да оправят дрехите си.

Младата жена се прокрадна до отвора на палатката и надникна през прореза, за да види с облекчение, че това бе групичка малки момиченца и че те не бяха така близо до палатката, а играеха край реката.

Железния облак седна до нея, загледан навън, след това тихо се засмя.

— Всичко е наред — каза той, вдигна косите на Дамита и я целуна по тила. — Дошли са на реката за кал. Ще я отнесат в селото и ще си направят кукли от нея. Някои от децата ни умеят да правят много хубави кукли.

Дамита бе потресена от това, защото си припомни какво бе й казал Джонатан, сравнявайки живота тук с този в Бостън. Истина беше, че животът я бе дарил с прекрасни родители, които й подаряваха много кукли и играчки. Но тук имаше деца, които никога нямаше да видят истинска кукла, още по-малко щяха да притежават такава, но независимо от всичко бяха щастливи.

Тя се обърна към Железния облак и се отпусна в прегръдката му.

— Прегърни ме, скъпи — тихо каза тя и щастливо въздъхна. — Обичам те толкова много. И с нетърпение вече очаквам да имам деца от теб.

— Деца? — каза Железния облак, като вдигна високо веждите си. След това усмихнато повдигна лицето й нагоре така, че очите им се срещнаха. — Да, това действително е нещо, което трябва да очакваме. Скоро и ние ще имаме свое дете, моя Бяла върба.

Той се наведе до устните й и нежно я целуна, като че тя вече носеше неговото дете в защитеното укритие на своята утроба.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

След няколко дни.

Дамита яздеше редом до Железния облак през мъгла, която се стелеше над земята и обгръщаше храсталаците като димна завеса. Тя здраво се държеше за юздите на коня си и беше присвила очи, взряна през булото на мъглата, като се мъчеше да не изгуби от поглед трите коня, които яздеха пред тях. Единият носеше на гърба си братовчеда Джонатан, ръцете му бяха завързани отзад, той беше с превръзка на очите, която не му позволяваше да гледа наоколо. Другите двама ездачи яздеха встрани от Джонатан и щастливият им смях долиташе до Дамита като прекрасна мелодия.

Тя погледна към Железния облак — учудваше се от неговата непрестанна нежност и грижовност. Той не само бе разрешил да дойдат с Тимоти на пътешествието, което би трябвало да отведе Джонатан достатъчно далеч от селището, за да го освободят да се върне сам във форт Калхуун, но даде съгласието си с тях да дойде и Стройния лос. Тимоти и Стройния лос бяха станали неразделни, верни приятели, както те самите бяха заявили — „веднъж и завинаги“.

Дамита спря погледа си върху Бейби. Котката вече едва се хващаше в торбата, в която я слагаше отстрани на коня си Тимоти. Но дори и така, независимо от това, че голяма част от тялото й висеше във въздуха, а лапите й почиваха доста неудобно под брадичката, тя изглеждаше твърде доволна. Клепачите й бяха притворени, но бързо се отваряха при всеки звук на някоя птичка, случайно привлякла вниманието й.

Дамита приближи коня си до жребеца на Железния облак:

— Благодаря ти за това, че разреши на двама ни с Тимоти да те придружим — рече тя. — А и Стройния лос. Момчетата наистина са доволни от излета.

— Добре е, че пожелаха да дойдат — каза Железния облак и погледна с възхищение Тимоти. — Това им дава възможност да останат насаме за известно време — както се полага на добри приятели. В селището, заобиколени от останалите младежи, те са заставени да включат и тях в игрите си и във времето за обучение. По този начин, останали сами, те могат да споделят тайните си, както и да разменят знания за различните начини на живот.

Той се намръщи и сърдито погледна към Джонатан.

— Добре е, че Тимоти не изпитва каквото и да било възмущение от това, как омахите се отнасят към собствения му братовчед — каза той. — Като мен и теб, той е видял злините на този ваш роднина. Това ще го направи по-проницателен, когато му се наложи да срещне хора като него. Ще бъде нащрек — подозрителен към ония, които правят предложенията си с половин уста.

— Тимоти не изпитва каквито и да било добри чувства към Джонатан — отвърна Дамита, като вдигна рамене. — Той е толкова млад. Но след време ще разбере.