— Милостиви боже! — изплашено прошушна Джонатан. — Какво е това? Чувствам, че нещо приближава. Всички се умълчахте като църковни мишки!
— Джонатан, ти пък какво знаеш за църквата? — намери в себе си кураж да му възрази Дамита, изправена пред приближаващата опасност. Без да осъзнава, че я наблюдават, мечката продължаваше напред така, сякаш гората й принадлежеше. Тя бе владетелят на горското царство.
— Като дете не съм пропускал нито една съботна църковна служба — прошепна Джонатан. — Все още мога наизуст да цитирам пасажи от светото писание.
— Тогава най-добре е да си припомниш някои от тях и да ги използваш в молитвите си още сега! — с треперещ глас продума Дамита, без да изпуска мечката от очи.
Огромното животно се бе изправило на задните си лапи и явно търсеше някакви насекоми. С нокти изкърти дълго парче от развалената кора на един бряст. Като обърна кората наопаки, звярът внимателно разгледа вътрешната й страна и методично започна да яде личинките, които се бяха завъдили в мекото дървесно пространство.
Железния облак свали дулото на пушката си. Знаеше, че мечката не е заплаха, докато се задоволяваше с намерената храна. Но той добре разбираше, че едно невнимателно движение от страна на наблюдателите би могло моментално да промени желанията й относно менюто.
Индианецът окуражаващо огледа поред Дамита, Тимоти и Стройния лос, пренебрегвайки Джонатан, който продължаваше тихо да мърмори до него. И в този момент се случи най-неочакваното. Бейби бе забелязала мечката и инстинктите й бяха се събудили. Тя скочи от ръцете на Тимоти и излезе от скривалището на открито, където звярът не само можеше да я подуши, но и прекрасно да я види.
Бейби се приготви за скок, готова да нападне мечката. Но когато огромното чудовище разкриви черните си бърни, оголвайки двата реда страховити зъби и издавайки дълбок, гръмогласен рев, и се обърна самоуверено, готово да убие противника си, в същия момент котето се изплаши и жално, като дете, заплака. Диването се впусна навътре в гората, изплашено стрелкайки се нагоре по дървесните стволове.
— Не! — извика Тимоти, отскубна се от Дамита и тръгна след Бейби. — Бейби! Недей! Върни се!
Железния облак замръзна на мястото си, наблюдавайки мечката и Тимоти. Момчето сега се бе превърнало в мишена за звяра. Той изскочи от скривалището, застана с разкрачени крака и изправен гръб и се прицели. След това във въздуха отекна силният грохот на изстрела и се понесе над земята.
— Не улучи! — извика Дамита, умирайки бавно от страх, гледайки брат си, застанал като вкопан, очи в очи с мечката.
— Това бе моята цел — да не я улуча — каза Железния облак и бавно свали пушката си, докато мечката продължи за кратък миг да гледа Тимоти, след това се обърна към Железния облак, стъпи на четирите си лапи и тръгна в обратна посока.
Дамита изтича до Тимоти, привлече го в обятията си и доближи главата му до сърцето си. Тя погледна с диви очи Железния облак, когато индианецът се приближи, загледан в двамата.
— Ти не я уби — въпросително поклати глава момичето. — Можеше спокойно да го сториш. Но… ти я остави жива.
— Това убийство не беше наложително — мрачно каза Железния облак. — Не видя ли? Животното се уплаши от нас точно толкова, колкото и ние се стреснахме от него. Необходим беше само звукът от изстрела, за да стане ясно кой е силният.
Тимоти нервно вдъхна глътка въздух, с това се освободи от прегръдката на сестра си.
— Бейби — извика той, очите му нервно претърсваха гората там, където я бе съзрял за последен път. — Ще тръгна да я търся! Трябва да я открия!
Железния облак постави силната си ръка върху момчешкото рамо, за да го възпре:
— Разбираме любовта ти към твоята четиринога приятелка — меко каза той. — Всички ще търсим. Но трябва да разбереш, че след като претърсим наоколо и не намерим Бейби, трябва да продължим пътя си. Трябва да научиш докъде стигат задълженията ти — към семейството ти, към приятелите, а не към опитомената котка.
— А мечката, Железен облак? — изплашено каза Дамита. — Ако се върне отново?
— Страхът й ще я отведе далеч оттук — опита се да я успокои индианецът.
— Трябва да намерим Бейби — каза Тимоти, едва сдържайки нетърпението си да започнат издирването.
Всички бавно се запридвижваха из храсталака, покрай острите боровинкови храсти, целите отрупани в цвят, и под дърветата, чиито корони бяха толкова гъсти, че през тях не проникваше никаква светлина и всичко там долу се превръщаше от ден в нощ.