Тимоти не обръщаше внимание на шипковите клонки, които забиваха тръните си в месата му, докато напредваше през храсталака; очите му внимателно оглеждаха земята наоколо. Той се зарадва, когато излязоха на чисто място, защото можеше да се изправи и да погледне в далечината.
Сърцето на Дамита се сви от жалост към него. Тя повдигна полите на кожената си рокля, приближи се до брат си и го хвана за ръка.
— Тя си е отишла — каза тихо младата жена. — Мечката я изплаши твърде много. Съжалявам, Тимоти.
Момчето объркано погледна сестра си, а след това Железния облак, който стоеше редом с Дамита.
— Не можем да си тръгнем точно сега — промълви той, сподавяйки надигащото се в гърлото му ридание. — Нека направим тук лагер. Бейби ще се върне при мен. Убеден съм!
— Тимоти, ние току-що напуснахме своя лагер, за да продължим пътя си тази сутрин — каза Железния облак и премести пушката в лявата си ръка. — Ако се забавим с цял един ден в търсене на Бейби, това прави един ден загубен, далеч от нашите хора. Това крие рискове, Тимоти. Сигурен съм, че ще ме разбереш.
Тимоти изгледа диво приятеля си — Стройния лос.
— Строен лос, ще останеш ли с мен? — проплака той. — Нека останем тук. Ти и аз. Сами. На връщане ще тръгнем с Дамита и Железния облак.
Стройния лос не можа да му отвърне, тъй като вождът на индианците се намеси:
— Това не е най-доброто решение — каза той — Както вече видя, мечките са реална опасност Не мога да ви оставя сами. А сега вървете при конете си. Възседнете ги. Продължаваме пътя с напред. Веднага.
Дамита не бе го чувала да говори толкова категорично и решително с Тимоти преди това, но независимо от всичко, тя го прие с разбиране и беше напълно съгласна с него.
Тимоти погледна безпомощно към двамата след това се спусна напред към коня си, но не го възседна веднага. Погледът му се плъзна по Джонатан, тъй като братовчед му стоеше настрана в очакване някой да му помогне, за да се качи на коня си. Момчето сви ръцете си в юмрук, докато го гледаше. След това го заудря с все сила по гърдите.
— Ти си виновен! — крещеше Тимоти, нанасяйки му удари отново и отново. — Ако не беше ти, Бейби щеше да е с мен! Твоя… е… вината! Мразя те! Чуваш ли? Мразя… те!
Дамита хвана ръцете на брат си и го отстрани от Джонатан. Тя отново скри лицето му в пазвата си и го залюля нежно. Гледаше към Джонатан, готова също да го удари. Но като видя неговото безпокойство и недоверието, с което се отнасяше към станалото, сметна, че това му бе достатъчно засега.
Тя отведе Тимоти до коня и му помогна да се качи на седлото.
— Може би тя ще намери пътя обратно до лагера — младата жена се опита да окуражи брат си. — Спомни си и други случаи, когато те е следвала. Любовта й към теб е много силна, Тимоти. Никога не я забравяй. Никога.
— А може би така е най-добре — каза Железния облак, като пристъпи до Тимоти и го потупа леко по рамото. — След време щеше да си принуден да се сбогуваш с нея. Вече всичко е свършено и с времето раната ти ще зарасне. Ще видиш.
Тимоти изтри сълзите от очите си и изправи рамене. Беше забравил за момент, че трябва да е смел и благороден в очите на собствения си вожд.
— Да продължим пътя си — каза Железния лак и помогна на Джонатан да възседне коня си. — След това и той скочи и подкара коня си в тръс. Но независимо от всичко, докато яздеше, забеляза, че неочаквано и за него самия, вождът на омахите непрекъснато се обръщаше и се оглеждаше за дивото коте.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Изминаха няколко дни, откакто Джонатан бе освободен от селището на омахите. Железния облак бе се завърнал бързо при хората си, защото имаше желание да се занимава с по-приятни неща.
Конете на Дамита и Тимоти бяха изчерпали силите си, тъй че те следваха Железния облак от разстояние, пешком през гората. В ръката си Железния облак носеше лък, а през рамото му бе преметнат колчан със стрели, висящ на голия му гръб. Тимоти също носеше лък и стрели, тъй като денят бе избран от индианеца, за да учи Тимоти на основните правила на ловуването.
Дамита замислено погледна брат си. Този излет бе предприет отчасти и с цел Тимоти да се отвлече от мисълта за изгубената Бейби.
Дамита и Железния облак бяха отложили сватбената церемония, поставяйки Тимоти и проблемите му на преден план. Те усещаха как чувството на угризение гложди все по-дълбоко душата на младежа след загубата на дивата котка и нищо, което някой можеше да каже или предложи, като че ли не можеше да облекчи болката му.
И днес дори Дамита би могла да се закълне, че мислите му не са съсредоточени върху лова.
Погледът му непрекъснато шареше, търсеше, не за развлечение — търсеше Бейби.