Железния облак отново изпружи крака пред себе си.
— Има много поговорки, разказвани от старите хора, които съм запомнил от своето обучение като дете — каза той, отново загледан в далечината, виждайки сцени от детството си. — Когато изсушаха мазнината от мозъка на бизона, ако някой от младежите пожелаеше заедно с месото и късче от нея, старците казваха, че, ядеш ли от мозъка, ще станеш невъздържан, сърцето ти ще се смекчи и ще удариш на бяг пред враговете си — ще бъдеш в плен на страха.
— Разкажи ми още! — помоли Тимоти, застанал на колене и с нетърпение взирайки се в очите на Железния облак. — Толкова е интересно.
Железния облак сложи силната си ръка на рамото на Тимоти.
— Добре е, че искаш да научиш много неща, дори и ако някои от поговорките звучат глупаво за едно бяло момче — каза той.
— Нищо, което казваш или правиш, не може да е глупаво — отвърна Тимоти, след това хвърли поглед към сестра си, която тихо седеше и попиваше всичко казано. — Нали така, сестричке? Не е ли това най-умният мъж, когото някога си познавала?
За момент Тимоти сведе глава и тежко преглътна.
— Като изключим татко — промърмори момчето. — Освен… баща ни.
Дамита почти се задави от изненада, като сети чувствата на брат си и едва сега разбра
колко добре той е прикривал мъката си след смъртта на родителите им.
А сега той преживяваше още една загуба.
Разбира се, тази загуба бе несравнима с това да се лишиш от майка и баща, но, все едно, момчето болезнено преживяваше загубата на дивата котка. Изведнъж Дамита осъзна, че котето по особен начин бе запълвало празнотата в сърцето на момчето, останала след загубата на родините им.
Сега тя разбра колко важно е Бейби да се намери, ако това изобщо бе възможно!
— Да, Тимоти — каза тя и докосна с ръка бузата му. — Той е много умен, а и татко беше такъв. Както си и ти. Ти научаваш толкова нови неща така бързо. Аз искрено се гордея с теб.
Целият сияещ, Тимоти погледна сестра си, а после отново се обърна към Железния облак.
— Какво друго би могъл да ми кажеш за бизоните? — попита той и стисна челюсти. — Аз ще убия бизон някой ден и ще докажа на твоите хора, че съм Достоен войн. Все още някои обикалят земите ни. Един от тях ще е мой, дар за теб и хората ти от мен!
— Нашите хора — поправи го Железния облак. — Моите хора са вече и ваши хора — той погледна към Дамита и двамата прекрасно се разбраха с очи. — Твои и на сестра ти.
— Моят народ… — каза Тимоти, като че преценяваше думите по това, как излизаха от устата му. Момчето се усмихна и изпъчи гърдите си: — Да, моите хора. Това ми харесва. Прави ме някак си по-значим. Моля те, разкажи ми още примоли се той.
Железния облак погледна по посока на извисилото се над дървесните корони слънце. Скоро щеше да се смрачи и той искаше да се върне в селището, преди нощта изцяло да е покрила всичко наоколо с тъмата си. Утре бе особен ден за него и любимата му. Те щяха да станат мъж и жена. Нищо не би могло да им попречи. Нищо!
— Само още няколко приказки, останали от старците, и ще трябва да потегляме към селото — каза Железния облак, потупвайки го по рамото. — Дробът на бизона трябва да се яде суров — за да направи мъжа смел и да му даде силен глас. Мазнината около сърцето на бизона се дава на децата, за да имат силни сърца и да са смели. Също така младежите се учат, че когато някой рани бизон, младите бойци не бива да го пронизват със стрелите си. Който го стори, ще бъде наказан — бизонът принадлежи на онзи, който го е ранил.
Железния облак се изправи и подаде ръка на Дамита. Тимоти също скочи на крака, след това коленичи и взе своя лък и лъка на Железния облак, после подаде на индианеца неговия. След това и двамата преметнаха лъковете си през рамо.
Железния облак застана между Дамита и Тимоти и като ги хвана за ръце, ги поведе далеч от потока. Очите му светеха, докато гледаше брата и сестрата.
— Някои мъдрости на старците ме развеселяват, въпреки че никога не бих го признал пред другиго, освен пред вас — каза той през смях. — Според една стара поговорка, когато младеж се опита крадешком да пие бульон от казана, старците казват: „Младежът не трябва да пие бульона, в противен случай глезените му ще се разклатят и ставите му ще тракат.“
Дамита леко се усмихна. Чувстваше се по-свободна, след като и Железния облак бе признал, че се забавлява с приказките на старците от племето. Тя вървеше, хванала го за ръка, и мечтаеше този миг на невинност да продължава вечно, но започна да чувства нещо като болка ниско в стомаха си. Беше като леко замаяна.