— Дете? — ахна Тимоти и пребледня. Погледна към Железния облак, раздиран от съмнения, но все пак не бе толкова наивен, че да не може да се сети, че сестра му питае към индианеца чувства, каквито не бе изпитвала към когото и да било в Бостън.
Младежът се опитваше да разбере, доколкото му стигаха познанията, но всичко в новия им живот бе толкова далеч от нормалното. Той няма да негодува против сестра си за това, че се е влюбила в най-решителния за тях момент. Независимо че сестра му се бе поддала на една забранена любов, Тимоти реши в себе си, че той никога няма да е причината, тя да се чувства виновна. Железния облак бе необикновен човек.
— Да, Тимоти, дете — каза Дамита, като наблюдаваше как се променя изражението на лицето му от шок в мълчаливо разбиране, и това я накара облекчено да въздъхне. Когато той нежно погали с ръка по бузата, младата жена се усмихна, а от очите й потекоха сълзи на благодарност.
— Съжалявам, сестричке — тихо каза момчето, а в очите му пробляснаха сълзи. — Наистина сестричке, искрено съжалявам.
— Благодаря ти — каза тя, преглъщайки с усилие. Беше радостна, че той се държи като истински мъж сега, когато това й бе особено необходимо. Но отвътре чувстваше как умира — разбираше, че един спонтанен аборт води до друг и още един, и още един. Можеше да не е в състояние да дари с дете своя любим.
А за един вожд това бе целувката на смъртта, тъй като те разчитаха на наследниците си, които да продължат водачеството след смъртта им!
Погледна към Тимоти. Може би той щеше да бъде синът, който Железния облак никога нямаше да има.
Но тя тъжно се запита ще го задоволи ли това?
Железния облак внимателно я вдигна на ръце и я понесе към конете.
— Тимоти, вържи коня на сестра си за своя каза той, като я гледаше нежно. — Тя ще язди мен.
Много внимателно Железния облак я качи на коня. След това седна зад нея, повдигна я и я сложи в скута си тъй, че да може да го прегърне с ръце и да прислони тялото си до неговото.
— Съжалявам — каза Железния облак и повдигна брадичката й, за да срещне погледа й. — Ще ти се отблагодаря. Ще видиш.
— Вината не е твоя — тихо прошепна Дамита, два сдържайки напиращите неукротими потоци сълзи. — Това е начинът, по който бяхме предупредени, че не е настъпило още времето да имаме дете. След време, любими мой, ще бъдем ощастливени с рожба. Обещавам ти.
Той я изгледа замаяно, след това сръга с петите си своята апалуза и се понесе в бавен, спокоен тръс през гората. Държеше високо изправена главата си, но вътрешно изпитваше силна сърдечна болка. Беше виждал жени от племето му да помятат. Но обикновено те никога повече не раждаха деца на съпрузите си.
А утре Бялата върба щеше да стане негова съпруга!
Независимо от всичко, мислеше той упорито тя ще му стане жена. Той ще се моли дълго на Уакода да им помогне и те ще преодолеят тази криза. Тази нощ той ще вземе лулата си и сам ще отиде на хълма; там мълчаливо ще пусне дима и ще призове от безкрая Уакода Хо!
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Докато зората хвърляше меката си светлина през пролуката над огнището, Дамита се обърна в съня си. Тя бавно се пробуждаше и си припомняше всичко, което се случи предишната вечер — и тъжното и красивото.
Нощта бе дълга, но сладко-горчива за Дамита. Тя бе прилегнала, плътно притисната до Железния облак, в прегръдката на силните му ръце. Усещаше топлия му дъх до лицето си — той и в съня си се мъчеше да я успокои.
Бе й помогнал да превъзмогне всичките си съмнения и страхове относно спонтанния аборт, като й нашепваше, че най-важното за него е това тя да е жива, неговата Бяла върба да диша и живее редом с него.
Бе я убедил, че много още техни деца ще бъдат заченати в нея, за да дойдат при тях и да станат част от живота им.
Неговият Уакода ще стори това за тях!
Когато се събуди през нощта, тя също безмълвно се молеше на своя бог думите на Железния облак да се сбъднат. Младата жена съзнаваше колко важно бе за вожда на омахите да има деца, още повече да има син!
Дамита отвори изведнъж очи, когато разбра неочаквано, че не чувства нито дъха на Железния облак до себе си, нито силните му ръце, които я прегръщаха тъй нежно. Тя рязко се извърна и тихичко въздъхна, като разбра, че е станал. Присви очи в полумрака, търсейки го във вигвама, и страх сви сърцето й при мисълта, че си е отишъл.
Това не бе типично за него! Означава ли това, че именно в този момент се е проявило неговото разочарование? Сега, когато бе имал на разположение цяла нощ, за да размисли, и възможно е да е сънувал кошмари за това, че никога не ще има син от нея, може би най-накрая това го е накарало да промени решението си и да се откаже да я направи своя съпруга.