Къде бе той?
Какво толкова е натежало на сърцето му, че я е напуснал толкова рано тази сутрин, без да провери как се чувства тя?
Ако наистина я обичаше, не би отишъл никъде, докато не се увери с очите си, че вече се е оправила.
Тя не бе в състояние да потиска чувството на обида, което я обземаше, давайки си сметка, че той никога не е държал на нея толкова, колкото тя бе предполагала! Не бе в състояние да потисне яростта, надигаща се вътре в нея — яростта към този, за когото тя с радост би дала живота си!
Сега вече не знаеше какво да мисли за него!
Процепът на вигвама се разтвори и Железния облак влезе неочаквано, с блеснали очи, с усмивка на устните си, загледан в Дамита, после премести поглед върху брат й.
— Тимоти, дошъл съм за сестра ти — каза той. — Днес ние ще излезем заедно.
Железния облак коленичи до постелята на брата и сестрата.
— Тимоти, по време на моето отсъствие ще поемеш ли задълженията ми на вожд? — подразни той малкия със смях, като видя широката усмивка и ококорените му очи върху луничавото момчешко лице.
Сърцето на младата жена затупка силно и вълна на облекчение се разля по цялото й тяло. Само минути преди това тя бе се усъмнила в Железния облак, бе стигнала почти до пълно отрицание, докато междувременно той бе имал някакви специални планове за нея.
Дамита бе обзета от чувство на срам и се надяваше, че любимият й никога няма да узнае за съмненията й.
— Да бъда вожд през деня? — гордо попита Тимоти, скачайки на крака. — Какви са задълженията ми, Железен облак? Кажи ми. Стриктно ще ги спазвам.
— Твоите задължения? — отвърна Железния облак, замислено потривайки брадата си и все още дразнейки момчето. — Нека видим сега. Какво би могъл да правиш като вожд? — той вдигна Тимоти и отново игриво го постави на земята. — Играй с другите момчета, Тимоти. Нищо не учи. Просто, наслаждавай се на деня, както и ние с Дамита ще сторим.
Радвайки се на минутата веселие с Железния облак, Тимоти сърдечно се разсмя и стана на крака. Отметна назад косата си и погледна към сестра си, после отново към Железния облак.
— Къде отивате? — тихо попита той. — Дамита не е достатъчно силна, за да пътува. Дори мисля, че не трябва да напуска вигвама.
Очите на сестра му плувнаха в сълзи, толкова силно се трогна тя от проявеното от брат й внимание. Все повече и повече той доказваше любовта си към нея. Това увеличаваше нейната любов към младежа, възхищението й от него — едно момче, което пред очите й ставаше мъж.
— Не е необходимо да се грижиш за здравето на сестра си — каза Железния облак и се наведе над Дамита. Той нежно докосна бузата й, като я гледаше с обожание: — Всичко, което правя, е само в неин интерес. Днешният ден не е изключение. Зная, че е отпаднала и не ще има сили да ме придружи. Приготвил съм специално местенце за двама ни. Там в усамотение ще дадем сватбените си клетви.
Трепетно вълнение завладя младата жена и тя почувства как я обзема неописуемо щастие. Когато Железния облак я взе на ръце и я покри с одеялото, тя обгърна с ръка врата му. Вгледани един в друг, те се чувстваха като единствените двама души на земното кълбо. Тя престана да мисли за Тимоти, забрави да се сбогува дори с него, докато Железния облак я отнасяше навън от вигвама в ранната утринна мъгла. Бе на зазоряване. Студеното, бледо утро бе изпълнено с жабешко крякане и песни на щурци, идващи откъм високите тръстики.
Дамита бе прислонила главата си до силната разголена гръд на любимия си, а той я носеше през селото, далеч от него, в най-притуленото горско кътче. Тя притвори очи — никога не бе изпитвала такова вътрешно спокойствие и доволство, както в този момент. Любимият й също я обичаше. Независимо от това, че в известна степен го бе разочаровала, любовта му бе достатъчно силна, за да не й обърне гръб заради онова, което бъдещето може би нямаше да им донесе. Децата!
Тя стисна здраво очи, мъчейки се да прогони думата, която може би щеше да я тормози до края на дните й.
Деца!
Сега не бе време да се раздира от съмнения. Сега трябваше да е нежна и щастлива. Скоро щеше да стане съпруга на Железния облак. Докато е жива, свободно можеше да го обича и боготвори. Щеше да бъде неин! Изцяло неин!
Железния облак нежно я носеше на ръце. Той вървеше уверено напред и я отнасяше надалеч от селището на омахите. Скоро се заизкачва нагоре, докато стигна върха на скалата.
Дамита погледна с широко отворени очи и въздъхна от изненада, когато погледът й различи меката светлина на огъня, запален на края на отвесната скала, а малко по-встрани видя палатка с натрупани от двете страни на входа й полски цветя.