— Жено моя, ти, която изпълваш сърцето ми с радост, вземаш ли този мъж за съпруг? — произнесе Железния облак, безпомощен пред напиращите в очите му сълзи.
— Да, вземам този мъж за съпруг — отвърна Дамита с преливащо от щастие сърце.
Младата жена замълча за миг, след това тихо промълви:
— Любими мой, ти, чието сърце се сля с моето и който изпълни живота ми с такова съдържание, с такава блажена радост, вземаш ли тази жена за съпруга?
— Да, вземам тази жена за своя съпруга — каза Железния облак с лице, озарено от безмерно щастие…
Железния облак сложи ръцете си на кръста й и нежно я сложи на коленете си. Целуна тръпнещите устни, а радостните им сълзи се сляха.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
След шест месеца. Нова година.
Подобно на голям оранжев диск слънцето бавно изплува иззад студените утринни мъгли и се възцари над хоризонта. Снегът, скърцащ под краката, беше покрил с нежна бяла дантела дърветата. Селото бе притихнало. Само от време на време излайваше някое куче, а димът от огнищата се виеше нагоре и пълнеше въздуха с приятния аромат на изгоряло дърво.
Железния облак със задоволство наблюдаваше как Дамита разбърква вкусната заешка яхния, вряща над огъня в жилището им. Коремът й бе приятно закръглен в очакване на рожбата.
Тимоти бе погълнат от изрязването на инициалите си върху копието, което Железния облак му подари за Коледа. Този празник бе непознат за индианеца и хората му, но Дамита и Тимоти ги научиха как да го отбелязват. Отсякоха огромна елха и я поставиха в средата на селището; украсиха я с най-различни пъстроцветни, ръчно изработени играчки.
Железния облак се усмихна, като си спомни с каква радост помагаше на жена си и Тимоти да боядисват множеството шишарки в различни ярки цветове и след това да ги закачат на елхата. Никога нямаше да забрави крясъците на изумените малки дечица, когато Дамита запали свещичките по клоните.
А след това всички си размениха подаръци.
Беше прекрасен ден — един празник, който ще се повтаря отсега нататък всеки път на 25 декември, както бе им обяснила Дамита.
Щастлив, че е останал жив, тихичко изброявайки своите блаженства, Железния облак отново погледна Дамита — осъзнаваше колко очарователна е в бременността си. Този път тя не пометна в първите месеци. Ако двамата им богове бяха отредили така, след четири месеца щеше да се роди рожбата им.
Той често й повтаряше, че няма значение дали ще е момче, или момиче. Той си имаше Тимоти. Това бе техният син и, както Железния облак бе вече решил, следващият вожд след него!
Истинското му желание беше да има дъщеричка с образа на жена му. Това беше най-съкровената му мечта.
Да, дъщеря.
Той щеше да се постарае неговата Бяла върба да роди момиченце и това сигурно щеше да стане!
— Пак си се втренчил в мен — каза Дамита и се усмихна. Чувстваше, че се изчервява под настойчивия му поглед, насочен към корема й.
— С всеки изминал ден ставаш все по-хубава — отвърна Железния облак, стана и тръгна към Дамита. Надвеси се над нея, отмахна косата от врата й и я целуна по шията. — Дори по-хубаво миришеш. Добре, че Засмяното момиче те научи да слагаш розови листенца в сапуна си. Любов моя, днес миришеш на дива роза. Толкова е хубаво.
Той клекна и допря устни до ухото й, за да не чуе Тимоти как флиртува с жена си.
— Така ме изкушаваш — прошепна той. — Да изпратим ли Тимоти навън с някаква задача? Кожите няма ли да сгреят приятно гърба ти, ако легна до теб и стопля корема ти с тялото си? Няма ли да ти е приятно да целуна гърдите ти и да се насладя на зърната им? Толкова са наедрели и така ме изкушават, скъпа. Желая ги сега, защото скоро те ще принадлежат единствено на нашата рожба!
— Твърде студено е, за да изпращаме Тимоти навън — отвърна шепнешком Дамита, но една сладострастна тръпка полази по гърба й. — Може би, ако снегът започне да се топи, по-късно, следобед.
— Снегът не пречи кой знае колко — каза Железния облак, докато се наместваше до жена си. — А този следобед трябва да изведа бойците от селото на лов за повече дивеч. Конете са тренирани да служат на войните добре по всяко време на годината, а и те самите са обучени да оцеляват при ниски температури.
Той се усмихна на Тимоти, който въпросително го изгледа, дочул думата „боец“ в разговора им. Може би се виждаше вече като бъдещ вожд — и съвсем сигурно като индиански войн!
— Снегът никога не може да ме спре — похвали се момчето, потупвайки гордо гърдите си. Днес той бе облякъл яке и панталони от еленова кожа, гъсто извезани с мъниста, завързани с връзки до коляното му. — Искам да дойда с теб, Железен облак, и да участвам в лова с новото си копие. Ще ми разрешиш ли?