— Ще си помисля — отвърна Железния облак, а очите му сияеха от възторг пред предизвикателната природа на младежа. — Продължавай да майсториш копието си и да го правиш по-особено, отколкото е. Твоето копие ще е по-красиво от всички останали, ако продължаваш да работи над него ден след ден.
— Копието на Стройния лос е хубаво — каза Тимоти, разглеждайки шарките по копието си. Той сви рамене, като отново погледна с усмивка към Железния облак. — Но моето е по-хубаво.
Той отново се захвана да изрязва шарки върху копието си под възхитения поглед на Железния облак. Копието, което вождът бе подарил на момчето, бе бързо и смъртоносно. Железния облак специално се бе постарал да го направи такова, особено кремъчното острие. Оръжието, което направи за Тимоти, бе не само красиво, но и полезно.
Железния облак остави момчето със заниманието му и стана да сложи дърва в огъня. Дамита пусна още едно парче див морков в гърнето.
Силни викове и оръжейна пукотевица близо до селото нарушиха спокойната утринна тишина. Дамита изпищя, Тимоти, блед като призрак, скочи на крака. Железния облак грабна пушката си. Преди да напусне вигвама, той хвърли угрижен поглед към жена си.
— Независимо от това, какво става, не излизай навън! — заповяда й той, след това погледна втренчено Тимоти: — Стой при сестра си. Не позволявай да й се случи нещо. Време е да доказваш много неща, малки воине! Разбра ли ме?
Тимоти мъчително преглътна, като го гледаше с широко отворени очи.
— Да, вожде! — промълви той. — Както кажеш, вожде!
Дамита се изправи трепереща и залитна. Железния облак бързо я подхвана, прегърна я и излезе от вигвама, поразен от това, което видя навън.
Цялото село бе чуло първите изстрели, разменени между няколкото подранили ловци от племето омаха и ранобудните нашественици. Сега всички индианци бяха навън, готови да защитават тази земя, която в момента бе техен дом.
Момчета, твърде млади да ходят на лов, с крехки тела, още не свикнали на дълги военни походи, със сърца, още неукрепнали за първия глад, грабнаха оръжията, които до този момент бяха използвали само срещу зайци и диви катерички, за да защитят племето си от войниците, които искаха да нахлуят в лагера им с гърмящи пушки.
Дори жените грабнаха каквото им беше под ръка — брадви, мотики и дървени чукове — и се пуснаха в битката.
Слънцето хвърляше ярки отблясъци върху лъсканите пики и искрящите лица. Бойците на Железния облак бяха въоръжени с лъкове и когато се прицелваха, стрелите им като облак се посипваха върху нашествениците.
Войниците от своя страна стреляха много, но неточно. Конете им, изплашени от крясъците на индианците и страшния им вид, отстъпваха назад или хвърляха ездачите си, като им пречеха да се целят добре. Няколко янки слязоха от конете, за да могат по-точно да се прицелват, но веднага група индианци ги обкръжиха и ги принудиха отстъпят.
Чуваха се гласовете на жените, които пееха, за да вдъхновят мъжете си, а в края на песента си надаваха вика на ястреба, за да разбудят свръхестествената сила на птицата, олицетворяваща бога на войната.
Точно в този миг Железния облак разпозна Джонатан между войниците, които бяха слезли от конете. Сега те се опитваха да отстъпят и мъчеха да хванат юздите на конете си. Железният облак се приближи до Джонатан, дръпна го и го събори. Стъпи отгоре му с крак и с мокасина си го притисна към земята.
— Сгреших, като те оставих да се върнеш във форта — изръмжа Железният облак и натисна с пета слабините му. — Този път няма да съм така небрежен. Ти ще умреш като приятеля си — Черния койот — от отровата на гърмяща змия!
Пъхтейки, с очи, пълни с дива ярост, Джонатан се обърна и сграбчи Железния облак за глезена, силно го дръпна и го повали на земята.
Падайки, индианецът неволно натисна спусъка, пушката му гръмна и всички, които бяха наблизо, се разбягаха където им видят очите. Джонатан се възползва от суматохата, скочи върху Железния облак и го възседна. Той удари вожда на омахите в брадата, но не успя да го зашемети. Железния облак отблъсна Джонатан и скочи като котка, но Джонатан блъсна крака му с коляно и той политна.
Правителственият наместник отново яхна Железния облак и посегна към ножа си, който държеше в кания над китката си. Измъкна го и го вдигна, за да го забие в гърдите на индианеца. Но Железният облак удари с коляно Джонатан и го отхвърли настрани.
Те се претърколиха, но Джонатан все още държеше ножа си на опасно близко разстояние от гърлото на индианския вожд.
Той отново замахна. Железния облак сграбчи китката му и се опита да избие ножа, но колкото и да се мъчеше, острието все повече се приближаваше.