Изведнъж Джонатан изпъшка тежко, тялото му потрепера и ножът отхвръкна настрана, защото едно копие и няколко стрели се забиха в гърба му и излязоха отпред през гърдите му.
С разширени от ужас очи и стичаща се от ъгълчетата на устата му кръв, той сграбчи копието, но в следващия миг се строполи на земята.
Изумен, вождът на омахите бавно се надигна и се изправи на крака. Бе втренчил поглед в Джонатан и копието, което пронизваше тялото му. Бързо разпозна оръжието и погледна към вигвама си — видя Тимоти, застанал на вратата, и Дамита до него.
— Тимоти? — ахна Железния облак. — Ти си използвал новото си копие, за да ме защитиш?
Тимоти се откъсна от сестра си и отчаяно се вкопчи в Железния облак.
— Той едва не те уби! — извика момчето. — Братовчед ми едва не те уби. Не видях другите да насочват стрелите си към него. Почувствах, че нямам друг избор, освен аз самият да убия Джонатан. Ужасно е, Железен облак. Толкова отвратително е това, че именно аз трябваше да го убия!
Тимоти се отдръпна от Железния облак.
— Но аз те обичам много повече от него — мрачно каза той. — Направих това, което бях длъжен да сторя. И… и не съжалявам. Честно, не съжалявам.
С наметнато на раменете й одеяло, Дамита внимателно се придвижваше по снега и когато стигна до Железния облак, отпусна се в прегръдките му.
— Скъпи! — промълви тя. — О, скъпи мой! Ще свършат ли някога тези трагедии? Мислех, че вече сме намерили покой. А сега това нещастие. О, Джонатан! Бедни Джонатан! Беше една погубена душа.
— Не бих желал да си свидетелка на това, нито пък Тимоти да е принуден да убива заради мен — тъжно отвърна Железния облак. Той пусна Дамита от прегръдката си и бавно се огледа, погледът му спря върху загиналите войници и върху тези, които сега бяха пленници на омахите. Вождът с гордост отбеляза, че неговите хора се бяха представили добре — никой от тях не бе засегнат. От всички индианци той единствен беше на ръба на смъртта днес. Ако не бяха хората му и Тимоти, Железния облак нямаше да е жив сега, да диша и да очаква още много утрини с хората от племето си и с любимите си същества.
— Вземете пленниците и ги завържете заедно с конете на оградата за добитъка! — извика Железния облак на войните си. — Оставете ги да прекарат цялата нощ далеч от огъня, а на сутринта ги освободете, нека намерят пътя си към форт Калхуун пеша. Онези, които стигнат живи, ще разкажат на останалите, че е по-добре да не идват в Илинойс и да тормозят омахите! Ако отново войници пристъпят границите ни, те ще загинат, и то бързо!
В гората, недалеч от селото, гръмна изстрел. Железния облак се затича по посока на звука и онемя от изненада, когато видя Брайън Дейвис, увиснал от седлото на коня си с кървяща рана на рамото.
— Брайън? — извика Железния облак, затича се към него и му помогна да слезе от седлото. Остави стария си приятел да се облегне на рамото му и го поведе към селото.
— Защо си тук? И ти ли имаше намерение да участваш в нападението? Знаеш ли, че точно това си е помислил моят боец, когато те е видял да наближаваш селището скоро след набега на белите над племето ми. Затова те е прострелял.
— Сигурно ме познаваш по-добре от мен самия — промърмори Брайън и притисна раната си с ръка, но между пръстите му се процеждаше кръв. — Не помниш ли колко често си повтаряхме, че лицемерният приятел остава белязан като човек без чест? Железен облак, аз идвах да те предупредя за нападението. Виждам, че съм позакъснял. Джонатан ме е изпреварил — кучият му син! Какви вреди ви нанесе? Успя ли да спаси кожата си?
— Джонатан загина, а моите хора са невредими — каза Железния облак, като отправи тържествуващ поглед към Брайън. — Добре е, че все още твърдо държиш на приятелството си и дойде с едничката цел да ме предупредиш. Той беше хитър, но не достатъчно, както изглежда, този път.
— Мъртъв ли е? — попита с недоверие Брайън. — Мислех си, че хора като него са безсмъртни.
— Духът им е безсмъртен — отвърна Железния облак. — Това е неспокойният дух на злото, който винаги търси нещо, но никога не го открива.
Показаха се Дамита и Тимоти, които нетърпеливо очакваха завръщането на Железния облак в лагера. Когато ги видя, Брайън зяпна от изненада. Обърна въпросителен поглед към Железния облак, а след това отново погледна Дамита и Тимоти:
— Мили боже, но ти наистина си ги похитил… — едва промълви Брайън. Думите му секнаха при вида на тромаво тичащата към тях Дамита и заобления й тежък корем. Тя се хвърли в обятията на Железния облак и го прегърна силно.