— Жена ми е доста опитна лечителка — каза Железния облак, като се наведе и я целуна по устните.
Брайън ги изгледа и по лицето му се появи усмивка:
— Благодаря — тихо прошепна той. — Но желая да ви създавам грижи.
— Искам да останеш тук, докато заякнеш достатъчно, за да поемеш дългия път обратно към форт Калхуун — предложи Дамита, а Железния облак кимна в знак на съгласие. — Ще си преместим постелките при Тимоти, зад завесата, за да не те безпокоим.
— Това е твърде голяма жертва от ваша страна — запротестира Брайън. — Мога да отпътувам с войниците обратно към форта. Не съм толкова слаб.
— Аз настоявам — рязко отвърна Железния облак. — Утре, ако почувстваш, че можеш да пътуваш, ще преценим доколко можеш да се справяш. Тази вечер ще споделиш нашия дом — все едно че си член на нашето семейство.
Изведнъж навън се чу изстрел и за миг настъпи пълна тишина. Сърцето на Дамита заседна в гърлото й, когато с ужасени очи огледа жилището и откри, че Тимоти го няма.
Младата жена грабна едно одеяло, наметна се и първа изскочи от вигвама, но бързо се успокои, като видя Тимоти сред тълпата, която се събираше в центъра на селото около мъртвите войници.
— Тимоти! — извика Дамита и се спусна към брат си. Прегърна го и тихо се разрида. — Господи, като чух изстрела и видях, че те няма във вигвама, изплаших се да не си убит.
Тимоти се вкопчи в сестра си и се разрида, без да възпира сълзите си:
— Аз не съм убит — извика момчето. — но Стройния лос…
Дамита пребледня и почувства как коленете й се огъват. Погледна тълпата с невиждащи очи.
— Как? — ахна тя и здраво стисна ръката на Тимоти. — Кой го е убил? Оръжието на войниците беше иззето. Пуснаха ги на свобода!
— Не беше от онези, които ги освободиха от заграждението — изхлипа Тимоти. — Стреля един от тези, които считахме за мъртви. Той дойде на себе си само за да пусне един последен куршум от револвера си. И… уцели Стройния лос!
Скоро високо в небето се издигна сърцераздирателен плач и Дамита разбра, че Засмяното момиче нямаше повече причини да се смее. Тя бе намерила ранения си син.
— Трябва да отида при него! — извика Тимоти и закрачи несигурно по снега с премрежени от сълзи очи.
Дамита се опита да го спре и го придърпа към себе си. Тогава Железния облак разбута тълпата и съзря лежащия в снега Строен лос. Той бе притихнал, а човекът, който го бе прострелял, сега наистина бе вече умъртвен — право в сърцето му бе забит нож.
Железния облак коленичи до Стройния лос, ръцете му зашариха в гъстата коса на младежа, опипваха раната. Мъка сгърчи лицето му — знаеше, че раните по главата се лекуват най-трудно. Той отправи поглед, изпълнен със състрадание към Засмяното момиче. Коленичила до сина си тя неудържимо ридаеше.
Железния облак прегърна Засмяното момиче и за миг риданията й стихнаха. После се извърна и изгледа всички насъбрали се наоколо.
— Отстранете се! Сторете път на шамана Бизон!
Когато мнозинството се отдръпна, Дамита за първи път видя Стройния лос и раната му. Сподавен плач стегна гърлото й и тя се вкопчи Тимоти. Младежът изглеждаше толкова малък и безпомощен, проснат върху снега, а кръвта шуртеше от раната на тила му.
Скоро на пътеката сред тълпата тя видя висок човек, облечен в огромна бизонска кожа, който коленичи до момчето. Тя бе слушала толкова много за шамана на омахите, но никога не бе виждала как той лекува. На главата му бе надяната бизонска глава, като свободни бяха само отворите за очите и устата, а козината висеше свободно от двете страни — на гърба и на гърдите му. На кръста си имаше колан, върху който бяха закрепени бизонски опашки, носеше кошница върбови клонки с листа по тях.
Шаманът Бизон се наведе над Стройния лос, опипа пулса му, прислуша сърцето.
— Той е жив — обяви заклинателят и от устата му в мразовития въздух излизаше пара. — Бойци, елате. Вдигнете го на въжета и го занесете в дома на майка му. Отворете вигвама, за да влезе чист въздух и хората да могат да наблюдават операцията, която ще направя.
Макар и премръзнала и изнемощяла от преживяванията през този безкраен ден, Дамита отиде при Засмяното момиче, прегърна я нежно и я вдигна от земята, докато индианските войни отнасяха Стройния лос във вигвама й.
— Да ти помогна — каза Дамита, надвесена над прекрасното медночервено лице на Засмяното момиче, което сега бе подпухнало от сълзите. — Ела, ще те заведа при сина ти. Ще бъда с теб, ако желаеш.
Засмяното момиче страдалчески изгледа Дамита.
— Сама ще отида — през сълзи каза тя. — Ти трябва да се погрижиш за себе си и за неродената си рожба. Нищо не бива да му се случва на това дете, Бяла върба. Нищо!