— Ще те изпратя поне до вигвама — настоя Дамита.
Засмяното момиче кимна и двете жени тръгнаха нататък. Дамита я остави пред входа на жилището им и заобиколи отзад, където платнището беше повдигнато и отвътре излизаше пара. Железния облак се приближи до нея и я прегърна през кръста. Тимоти се притисна до индианския вожд, вперил поглед в Стройния лос — най-добрия си приятел; искаше му се да бъде на негово място сега, за да понесе страданието.
Шаманът Бизон приседна до леглото на Стройния лос с гръб към огъня, старите му очи бяха скрити в бръчките на лицето му. Той започна с тих глас да обяснява на Стройния лос как му се е явил духът на Бизона и му разкрил тайната на лечението, научил го и на песента, която трябва да пее по време на операцията.
Като запя, той извади от дрехата си кесийка и започна да смесва корени от див анасон с други треви, които бе събирал, преди да падне снегът. Един боец влезе във вигвама и застана до шамана, измъкна костена свирка и започна да свири, имитирайки писък на орел.
Когато воинът засвири, заклинателят постави парченцата корени и треви в устата си и започна да ги дъвче, като поемаше глътки вода от една кратунка, окачена над Стройния лос. Едновременно с това лечителят мучеше и риеше земята с крак като разгневен бизон, заел стойка за среща с преследвачите си. После бавно се надигна. Пое дълбоко дъх и с носово свистене изплю водата от устата си върху раната.
Стройния лос разпери ръце и трепна, като да бе ударен. Дамита се сепна. Тя отчаяно се вкопчи в Железния облак, като едва се сдържаше да не се наведе над момчето и да му окаже първа помощ. Но тя знаеше, че това е забранено, след като Главният лечител е започнал вече ритуала.
Шаманът Бизон нададе серия от къси възклицания:
— Хей! Хей! Хей!
Засмяното момиче разтвори ръце към лечителя в знак на признателност.
Ритуалът се повтори и потрети, а сетне заклинателят изпя песен, в която се описваше прерията, а сред нея ранен бизон, лекуван от другарите си.
Дамита бе чувала за вярата на племето омаха, че Великия бизон лекува всички рани със слюнката си, затова той приготвяше билките в устата си и ги изплюваше върху раните.
Железния облак побутна Дамита, за да привлече вниманието й.
— Тази церемония ще продължи толкова дни, колкото са необходими на Стройния лос, за да оздравее — тихо прошепна той. — Най — добре е да оставим лечението на шамана Бизон — той се обърна към хората си и с кротък жест на ръката им даде знак да се разпръснат.
Железния облак въведе Дамита във вигвама им, заповяда на Тимоти да стои при нея и Брайн, после излезе навън и се разпореди поляната да бъде разчистена от мъртвите, а останалите живи да си вървят у дома.
Тъжен и унил, Тимоти стоеше край огъня срещу Брайън, докато Дамита сипваше заешката яхния в панички. Когато индианецът влезе във вигвама, стиснал в ръка копието на Тимоти, момчето скочи на крака, за да си го вземе, но бързо спря, защото си спомни как го бе използвал преди малко. Извърна поглед и с мъка преглътна, когато Железния облак тикна копието в ръката му.
— То е твое — каза вождът на омахите. — Ти спечели честта да го задържиш завинаги. Доказа, че си смел мъж. Благодаря ти, сине, че спаси живота ми!
Трогнат дълбоко от непрестанното напомняне на Железния облак, че е негов син, и от одобрението на постъпката му, Тимоти с радост сграбчи копието.
— Благодаря ти, Железен облак — каза той и с гордост погледна черните, мистични очи на индианския вожд. — Ще го пазя. Горд съм, че ми принадлежи.
Тимоти се загледа в копието и не можа да възпре тръпката, полазила го при спомена за звука, който то издаде, когато прониза тялото на Джонатан, но остана доволен, че индианецът бе почистил всички кървави следи по него, преди да му го донесе. Очите му се замъглиха от сълзи, той стискаше копието пред себе си с чувството, че точно днес повече от всякога се бе превърнал от момче в мъж.
ТРИДЕСЕТА ГЛАВА
След три дни. Късно привечер.
Шаманът Бизон стоеше в центъра на кръг от омахи и ги гледаше с тържествен, втренчен една точка поглед. Дамита бе застанала между Тимоти и Железния облак, нетърпелива да чуе думите на лечителя. Брайън стоеше настрана от тях, стиснал одеяло, за да се предпази от студа. Той все още не бе оздравял напълно, за да се върне във форт Калхуун, както очакваше.
През по-голямата част от деня той се препичаше на слънце, но вече се бе здрачило и слънцето хвърляше последните си отблясъци по върховете на дърветата, сякаш отгоре им се спускаха огнени езици.