Той погледна нагоре — по клоните на дърветата вече не тежеше снежната пелена. Времето сега бе приятно, а ветровете бяха сменили посоката си и поривите им носеха топлия дъх от юг. Снегът се топеше, което значеше, че конят му ще стъпва по-сигурно по обратния път към форт Калхуун.
Смяташе да потегли сутринта, след като сподели закуската с новото си семейство. През изминалите три дни Дамита, Железния облак и Тимоти заеха мястото на семейството, което Брайън никога не бе имал. Останал от дете сирак, той бе отраснал по пансионите за самотни деца, където избяга едва навършил четиринадесет години.
Армията беше целият му живот и неговото семейство.
Армията бе станала дори и негова съпруга, мислеше си той. Досега в живота му не се бе появявала никаква по-особена жена.
Досега…
Замечтаният му поглед се спря върху Засмяното момиче. Тя бе застанала пред вигвама си в очакване на съобщението на шамана, като грижите и безпокойството явно се бяха смъкнали от красивите й рамене. Когато жената бавно вдигна поглед към Брайън, той леко се поклони и мълчаливо отвърна на поздрава й. Усмихна й се с чувството, че последните слънчеви лъчи нахлуха във вените му, когато тя отвърна на усмивката му и свенливо сведе очи.
През тези няколко дни, когато се разхождаше навън, Брайън я наблюдаваше как шета около вигвама си. Двамата почувстваха влечение един към друг и намираха начин и повод да бъдат по едно и също време на едно и също място и да разговарят.
Брайън бързо бе покорен от индианката. Тя бе не само мистично красива, но и мила и, ако синът й не лежеше болен, той с удоволствие би споделил смеха й. Тъй като името й беше Засмяното момиче, той предполагаше, че смехът й трябва да е особен — галещ ухото. Затова Брайън не напусна селото на омахите по-рано, а не защото състоянието му не позволяваше.
Когато Засмяното момиче насочи цялото си внимание към шамана Бизон, Брайън проследи погледа й в очакване Лечителят да произнесе новината, която щеше да ощастливи всички и най вече майката на пострадалия младеж, което пък щеше да сгрее сърцето на Брайън!
Бизонът вдигна ръцете си нагоре, обърнат с лице към насъбралите се. После зарея поглед в далечината, без да гледа никого и нищо, и свали ръцете си, като говореше монотонно.
— Народе мой, Стройния лос е вън от опасност — каза той, а множеството въздъхна с облекчение. — Сутринта той ще бъде на крака, за да срещне изгряващото слънце, и така ще поздрави връщането си към живота.
Засмяното момиче нададе силен, радостен вик, после изчезна във вигвама, където лежеше синът й. В далечината барабаните подеха стегнат ритъм. Това беше началото на тържеството. Хората запяха и се запрегръщаха, като танцуваха около големия огън.
Железния облак се обърна към Дамита и леко я побутна към техния вигвам.
— Но, Железен облак, аз също искам да празнувам с останалите — тихо запротестира младата жена.
— Ти ще празнуваш спокойно с твоя съпруг — отвърна индианецът и свали одеялото от раменете. — Седни край огъня. Сгрей се.
Дамита огледа вигвама. Огънят хвърляше меки отблясъци по стените и тавана, но вътре нямаше никой. Тя тревожно погледна съпруга си:
— Къде е Тимоти? Къде е Брайън?
— Мога да си помисля само за едно място — каза Железния облак и приседна до нея. Наля чаша чай и й я подаде. — Тимоти и Брайън са във вигвама на Засмяното момиче — той хитро се подсмихна. — Мисля си, че сърцето на белия мъж принадлежи на едно хубаво момиче от племето омаха.
Лицето на Дамита грейна в усмивка.
— Искаш да кажеш, че докато Брайън се възстановяваше, е мислил и за друго, освен за по-скорошното си оздравяване? — попита тя, като се смееше.
— Точно така — каза Железния облак и удобно се изтегна. — Ти знаеш, че раната му не е опасна. Още преди два дни той можеше да си тръгне към форт Калхуун. Но преди да напусне селото получи друга рана — стрела прониза сърцето му!
— Боже мили! — усмихна се Дамита. — Та това е прекрасно. Наистина прекрасно!
— Изпий чая си. Искам да си легнеш рано тази вечер — каза Железния облак, като се надигна, за да поеме чашата от ръката й. — Утре всеки ще иска да стане рано, за да види как Стройния лос се изправя от постелята си. Жено моя, искам ти и детето ми да си починете добре, преди да станете при изгрев слънце.
— Да, прав си, както винаги — въздъхна Дамита. Изпразни чашата си и я подаде на Железния облак. — Но няма да си легна, ако и ти не легнеш до мен — изчака го да остави чашата и се притисна до него, като галеше силните му гърди. — Пропуснахме толкова нощи. Може би твърде рано престанахме? Не прибързах ли с предложението да спрем да се любим още преди петия месец от страх за детето, скъпи? Искаш ли да съм твоя тази вечер?