Джулия седеше на бюрото си и съсредоточено преглеждаше седмичната програма. Тя го погледна и лицето й побледня от изненада.
— Лоугън, какво се е случило? Като че си се бил с шестима?!
— По-лошо. Имах още един сблъсък с малкото ти протеже.
— Мадлин? — загрижено попита Джулия. — Какво стана?
Той й разказа накратко за случилото се в дърводелската работилница. Вместо да прояви очакваните внимание и тревога, Джулия намери случката за забавна.
— Горкият Лоугън — каза тя през смях. — Ясно защо си в лошо настроение. Е, не можеш да виниш Мади.
— Така ли? — попита той кисело.
— Днес е първият й ден тук. Трябва й време да свикне с обстановката.
— Първият й ден! — повтори Лоугън. — И последният! Джулия искам тя да напусне. Говоря сериозно.
— Просто не разбирам защо Мадлин Ридли ти е толкова неприятна — облегна се назад Джулия с израз на любопитство, което ядоса Лоугън.
— Млада е и нищо не разбира от театър.
— Всички сме били някога млади — отговори Джулия и го погледна с лек присмех. — Всички, освен теб, естествено. Ти май си се родил научен…
— Тя не е за тук — прекъсна я Лоугън. — Дори и ти не можеш да опровергаеш това.
— Може би — съгласи се тя. — Но Мадлин е хубава, интелигентна млада жена, която очевидно има някакви проблеми. Искам да й помогна.
— Единственият начин да го сториш е да я изпратиш там, откъдето е дошла.
— Ами ако е избягала от някаква опасна ситуация? Никак ли не те е грижа? Не си ли поне любопитен?
— Не.
Джулия въздъхна ядосано.
— Кой знае в какво положение може да изпадне, ако не работи тук? Ще плащам заплатата й от джоба си, щом така искаш.
— Не сме благотворително дружество, по дяволите!
— Имам нужда от помощничка — каза Джулия. — Отдавна се нуждая от човек. Мадлин отговаря на изискванията. Защо придаваш такова значение на проблема?
— Защото тя…
Лоугън рязко млъкна. Проблемът се състоеше в това, че девойката го притесняваше, без той да осъзнава защо. Може би защото беше смешно откровена и безпомощна… противно на собствената му същност. Тя го караше да се чувства неудобно; беше такава, каквато самият той никога не би искал да бъде и винаги се беше борил да промени характера си. Естествено Лоугън нямаше да достави на Джулия удоволствието, като й признае всичко това. Беше й неприятно, че той винаги успяваше да подреди живота и чувствата си с очевидна лекота.
— Лоугън, трябва да има някакво обяснение — каза Джулия нетърпеливо, като изобщо не се досети какви мисли се въртят в главата му.
— Достатъчен е фактът, че тя е една непохватна глупачка.
Джулия зяпна.
— На всеки може да му се случи нещо неприятно. Не ти прилича да проявяваш такава дребнавост!
— Тя напуска и повече нито дума по въпроса!
— Тогава ти сам я уволни! Аз сигурно ще се затрудня с обяснението.
— Аз пък нямам подобен проблем — каза й Лоугън. — Къде е тя?
— Изпратих я да помага на госпожа Литълтън за костюмите — рязко отвърна Джулия, обръщайки се към отрупаното с книги бюро.
Лоугън напусна кабинета й твърдо решен да открие девойката. Шивачницата се намираше в една по-отдалечена сграда, поради това че беше застрашена от пожар повече от другите работилници. Така при един евентуален пожар можеше да се изолира, без да засегне останалите постройки.
Госпожа Литълтън беше едра жизнерадостна жена с гъсти кестеняви къдрици. Тя имаше изключително сръчни ръце и създаваше най-изтънчените сценични костюми, които можеха да се видят някъде. Беше наела шест момичета да й помагат — те шиеха и кърпеха огромната колекция от костюми, подредени по лавиците. Колекцията на театър „Капитал“ беше много богата, защото и актьорите, и зрителите бяха наясно, че нищо не се жали за постигане на желания ефект.
— Господин Скот — каза весело шивачката. — Какво ще обичате? Да не би ризата, с която бяхте снощи, да ви е тясна в ръкавите? Още ще ги отпусна, ако трябва.
Лоугън не си губеше времето в дребнави разговори.
— Има едно ново момиче — госпожица Ридли. Искам да го видя.
— Ах, много е сладка, нали? Изпратих я оттатък с няколко костюма, които трябва да се изперат по специален начин. Коприната е много нежна, за да се суши в града, на този пълен със сажди въздух. Затова ще занесем костюмите извън града — там ще ги перем и сушим…
— Благодаря — прекъсна я Лоугън, който изобщо не се интересуваше от прането. — Приятен ден, госпожо Литълтън.
— След като натовари кошниците на каруцата — каза шивачката, — тя трябва да донесе в канцеларията ви скиците за костюма на Отело.