— Благодаря — процеди Лоугън, изпитвайки раздразнение или може би тревога, като разбра, че Мадлин ще посети кабинета му. Дано имаше късмет нищо лошо да не се случи, докато тя не си тръгне. Нали щом се появеше някъде, ставаше някакво нещастие.
Все пак, когато стигна до стаичката, която считаше за своя свещена територия, там нямаше никого… Но беше доста по-чиста, отколкото е била години наред. Свитъците бяха подредени на купчинки, прахът по полиците и мебелите беше избърсан, а хаосът на претрупаното му бюро беше оправен и то беше чисто.
Лоугън влезе в кабинета си и слисано се огледа.
— Как сега ще си открия нещата? — промърмори той. Вниманието му беше привлечено от едно цветно петно в стаята — полуразцъфнала червена роза, поставена в чаша вода върху бюрото му.
Изненадан, Лоугън докосна пурпурния цвят.
— Това е покана за помирение — гласът на Мадлин прозвуча зад него. Той се обърна и я видя до рамката на вратата приятелски усмихната. — Заедно с обещанието ми да не ви причинявам повече рани.
Объркан, Лоугън я гледаше мълчаливо. Уволнението, за което така бързаше да я уведоми, спря на устните му. Досега не беше почувствал никаква вина, но изпълненото с надежда хубаво лице на девойката, го накара да се почувства неудобно. Нещо повече, нямаше начин да я уволни сега, без да се покаже като страшилище пред всички останали. Той се питаше дали тя беше толкова невинна, колкото изглеждаше, или умело се преструваше. Големите й кафяви очи не даваха отговора.
За пръв път Лоугън осъзна, че Мадлин е хубава — не, красива! — с фини черти, с кожа като порцелан и уста, едновременно невинна и чувствена.
Фигурата й беше стройна и стегната, без онази чувствена закръгленост, която той предпочиташе у жената, но все пак привлекателна.
Лоугън седна на стола и я погледна внимателно.
— Откъде я взехте? — попита той, посочвайки розата.
— От пазара за цветя при Ковънт Гардън. Днес отидох рано сутринта. Кукловодите и продавачите на птици там са много интересни, а какво поразяващо разнообразие от плодове и зеленчуци…
— Но не е безопасно да ходите там сама, госпожице Ридли. Крадците и циганите набързо пребъркват наивници като вас.
— Не се страхувам, господин Скот — усмихна се тя лъчезарно. — Много мило, че се грижите за мен.
— Не се грижа — каза той бавно, барабанейки с пръсти по бюрото. — Просто съм свидетел на бедите, които ви съпътстват.
— Не е вярно — каза Мадлин без злоба. — Бих отбелязала, че досега никому не съм причинявала някаква беда. Водя съвсем тих живот.
— Тогава ми кажете защо едно явно добре възпитано момиче като вас търси работа в театър „Капитал“?
— За да съм близо до вас — отговори тя.
Лоугън поклати глава при безсрамните й думи. Изречени от девойка като нея, те нямаха смисъл. Невинността и липсата й на опит бяха повече от очевидни. Защо искаше да има любовна връзка с него?
— Семейството ви знае ли къде сте? — попита той.
— Да — отговори тя почти веднага. Устните му се свиха недоверчиво.
— Кой е баща ви? С какво се занимава?
— Той е … фермер — предпазливо отговори Мадлин.
— Добре печели, както личи.
Подозрителният му поглед се плъзна по леката вълнена тъкан и добре ушитата й рокля.
— Защо не сте у дома при близките си, госпожице Ридли?
Отговорите й ставаха все по-колебливи и Лоугън усети внезапното й безпокойство.
— Скарах се с тях.
— Защо? — попита той, като не пропусна да забележи как при лъжата по бузите й пламна руменина.
— Не бих искала да говоря…
— Мъж ли е замесен?
Лоугън забеляза в кафявите й очи искрица на изненада от точната забележка. Облегнат на стола, той студено я наблюдаваше.
— Ще спрем дотук, госпожице Ридли. Не искам да зная… и не ме интересува личния ви живот. Все пак нека ви напомня още веднъж, че ако храните някаква надежда вие и аз някога да …
— Разбирам — Каза тя сухо. — Вие не желаете да имате любовна връзка с мен.
Мадлин се отправи към вратата на кабинета, където поспря и добави:
— Все пак хората променят намеренията си.
— Но аз не — каза Лоугън, като се намръщи, щом тя изчезна от погледа му. За Бога, нима тя не разбира значението на думата „не“?
Цял ден Мадлин беше заета да кърпи костюмите, да оправя гримьорните на актьорите, да подрежда току-що напечатаните реклами и да преписва за господин Скот и другите актьори програмните разписания на дукесата.
Театралната трупа беше като едно голямо семейство — с всичките търкания между членовете й, което беше естествено. Особено любопитна беше пъстроцветната група от изпълнители. На Мадлин й се струваше, че актьорите са далеч по-интересни от обикновените хора, защото говореха и се шегуваха с една откровеност, която я поразяваше. Независимо какъв беше предметът на разговора им, в него винаги се споменаваше нещо за господин Скот. Те открито му се възхищаваха, дори го обожаваха и той беше образецът, по който сравняваха всички останали.