— Точно така.
— Не вярвам, господин Скот. Вие сте добър… само че не искате хората да ви смятат за добър.
Той я погледна иронично.
— Защо мислите така, госпожице Ридли?
Мадлин го погледна, без да мигне.
— Вие не ме уволнихте дори тогава, когато имахте пълно право да го сторите. Сега пък правите постъпки да се погрижите за работниците си, когато остареят и не могат да се трудят. Това са действия на добър човек.
— Госпожице Ридли… — той поклати глава, за да й покаже, че не проумява наивността й. — Нищо не върша от добро сърце. Боже, как ли сте оцелели с тази ваша наивност? Вие нищо не знаете за миналото ми, не знаете на какво съм способен. Във ваш интерес е да не се доверявате на никого… включително и на мен.
— Но защо да се страхувам от вас?
Ръцете му се свиха в юмруци. Очите му бяха с цвета на синьо-виолетов пламък, когато втренчи поглед в нея. Тежка тишина надвисна над кабинета, а сърцето на Мадлин биеше все по-лудо.
— Нека се надяваме да не разберете защо — меко отговори Скот.
С всяка изречена дума Лоугън Скот разбиваше девическите й представи. Той беше мъж до мозъка на костите си, пълен с енергия. Ако тя успееше да го привлече в леглото, това завинаги щеше да я промени емоционално, а и физически. Тази мисъл я накара да се почувства неспокойна.
Мадлин отклони очи и се загледа в скута си, когато чу тихия му, леко презрителен смях.
— Достатъчно за днес.
— Да дойда ли утре? — попита тя.
Настъпи дълга тишина, а Лоугън се мръщеше над претрупаното си бюро. Джулия, дявол я взел, знаеше чудесно, че той има крещяща нужда от секретарка. Лоугън възнамеряваше от месеци да наеме някого за тази работа, но и досега не беше намерил време да беседва с кандидатите.
С помощта на Мадлин той би могъл да отхвърли натрупаната работа за два пъти по-кратко време, отколкото ако я вършеше сам. Вероятно нямаше да е зле тя да поработва час-два на ден в кабинета му. Освен… той изненадано осъзна, че нейната близост му… въздействаше. Възбуждаше го. Намръщи се и смени позата си, като я гледаше с присвити очи. Беше необичайно да реагира така на присъствието й. Тя беше толкова млада и наивна, а и той не беше от мъжете, които налитаха на девственици, независимо какво изкушение би представлявало това.
А Мадлин го изкушаваше, макар че Скот се мъчеше да не я забелязва. Тя притежаваше свежест и топлота, които му се струваха неповторими.
Ръцете му копнееха да се плъзнат по извивката на шията й и да погалят копринените кичури, измъкнали се изпод фибите. Смутен, той посочи вратата с нетърпелив жест и промърмори:
— Да, елате утре сутринта.
Мадлин се усмихна.
— Приятен ден, господин Скот.
Шумът от стъпките й постепенно заглъхна, а Лоугън продължаваше да гледа през отворената врата. Нетърпеливата пулсираща топлина в слабините му изчезваше много бавно. „Отдавна не съм бил с жена“, помисли си той. От няколко месеца. Беше твърде зает да търси замяна на бившата си любовница, а и никоя не предизвикваше интереса му… Досега…
Снизходителна усмивка изкриви устните му. Мисълта да легне с девствено или поне с неопитно момиче никога преди не му беше идвала на ум. Все пак Лоугън не можеше да не мисли за Мадлин Ридли… Как би се чувствала в прегръдките му, как би изглеждала гола в леглото му, как би се чувствал той, понесен от тази неукротима енергия…
Вероятно той щеше да я съблазни. Беше въпрос на време кога някой от тази цинична среда щеше да се възползва от нея … Защо да не е той? Поне щеше да е сигурен, че тя ще изпита наслада и това би компенсирало…
— По дяволите! — извика Лоугън, обезпокоен от посоката, а която течаха мислите му, и се помъчи да се съсредоточи върху работата си. С особена упоритост изчете куп договори, провери програмите и нахвърли бележки по музикалното и сценичното оформление. Докато работеше, чуваше как хората излизат от театъра. Актьорите и музикантите завършваха репетициите си, а дърводелците и бояджиите подготвяха работилниците за утрешния ден.
Лоугън се радваше на работата, която кипеше около него с ясното съзнание, че ако той не полага усилия, театър „Капитал“ не би просъществувал. Той беше плод на неговата амбиция, създаван постепенно и болезнено изстрадан. Провал се изключваше — Лоугън никога не си беше позволявал да обмисля подобна възможност. Един провал би означавал връщане към начина на живот, който бе водил като син на Пол и Мери Дженингс.
Изведнъж тишината беше нарушена от познат глас.
— Още ли работиш, Джими? Вече си богат, защо не се порадваш на богатството си?
ТРЕТА ГЛАВА
Лоугън се обърна и видя познато лице — лорд Андрю Дрейк. Андрю беше висок, добре сложен млад мъж с лукави сини очи и тъмна коса, която изглеждаше като разпиляна от вятър. Той беше хубав, макар че по лицето му вече личаха белезите на човек, отдал се на порока — леко напълняло, подпухнало от редовно пиене, с тъмни кръгове под очите от безсънните нощи.