Бяха близки приятели от детинство. Андрю беше единственият син и наследник на граф Рочестър, а Лоугън беше син на местен фермер-арендатор. Момчетата заедно скитаха из имението, ловяха риба, плуваха и играеха. Лоугън приемаше Андрю като свой по-малък брат. Той често го съжаляваше, макар Андрю да беше наследник на голямо богатство. От наблюденията си Лоугън беше разбрал, че графът не е по-добър баща от Пол Дженингс. Рочестър беше студен и суров, повече държащ на правилата и дисциплината, отколкото на доброто на сина си.
Лоугън се усмихна леко и остана седнал на бюрото си.
— Не очаквах да те видя толкова скоро, Андрю. Особено след като ти казах да не закачаш актрисите ми.
Андрю се ухили.
— Няма кой знае каква разлика между театъра и публичния дом, да знаеш. Актрисите са също като проститутките, само че по-скъпи.
Той огледа критично малката стая, погледът му се плъзна по отрупаното бюро.
— Чудя се как досега не си откачил, като прекарваш толкова много време в тази прашна дупка.
— Обичам да работя.
Лоугън се облегна назад и вдигна краката си върху бюрото, като скръсти ръце на широката си диафрагма.
— Думите „обичам“ и „работя“ не се връзват в едно изречение, Джими.
Андрю наблюдаваше лицето на Лоугън и се усмихна, когато видя реакцията в очите му.
— Не ти харесва да те наричам така, нали? Уверявам те, че нямах намерение да те обидя. Възхищавам се от всичко, което постигна, като се превърна от плахия Джими Дженингс във великия Лоугън Скот. Когато бяхме момчета, аз винаги съм си мислил, че ще се ожениш за някоя местна краварка или прислужница, и ще станеш фермер като баща си. Или че ще дойдеш в Лондон и ще работиш като продавач при някой дребен търговец. Вместо това ти стана един от най-богатите самоиздигнали се мъже в Англия, около когото красивите жени въртят поли, за да им обърне внимание, и който получава покани за вечеря от дука на Уелингтън. Понякога имам чувството, че аз съм единственият човек, който си спомня кой си ти всъщност.
— Не си единственият — каза Лоугън. Дори той самият да забравеше скромния си произход, намираха се мнозина, които не пропускаха случай да му го напомнят. Нито издигането му, нито талантът или богатството можеха да му помогнат да влезе в техните затворени общества. Естествено той беше подходящ да ги забавлява, но никога не го приемаха като равен. Не му беше позволено да се жени за дъщерите им и да смесва червената си кръв със синя.
— Защо дойде, Андрю? — попита Лоугън. — Нима си тук, за да ми напомниш миналото ми, или искаш нещо?
Явно раздразнен от прямотата на Лоугън, Андрю сви рамене.
— Добре де, щом настояваш да ти кажа… Загазих.
— Играл си комар.
— Естествено. За какво друго да използвам времето си? — Андрю се разстрои, лицето му почервеня.
— През последните две седмици прекарах почти всяка нощ в клуба и профуках и последния си шилинг. Всеки път, когато си мислех, че щастието ще ми се усмихне, ставаше по-лошо. Мълвата вече се носи из Лондон. Не ме пускат повече да играя, а двама грубияни от клуба непрекъснато ме следят. Явно не мога да им избягам, а и те ме заплашват, че ще ми счупят краката, ако не им донеса парите, които дължа. Да пази Бог, но мисля, че наистина ще го направят.
— Ходи ли при баща си?
Андрю изохка с отвращение.
— Старият мръсник няма да ми даде и шилинг повече от дребната сума, която той нарича издръжка. А би могъл сто пъти да изплати дълговете ми.
— Мисля, че точно от това се страхува — каза сухо Лоугън. — Колко дължиш този път? Четири хиляди? Пет?
Андрю лениво почисти ръкава на зеленото си вълнено палто.
— Десет — промърмори той.
Сумата беше достатъчна, за да накара Лоугън да замълчи. Десет хиляди паунда представляваха цяло състояние, достатъчно да поддържа дузина семейства цяла година, достатъчно за няколко пищни постановки в „Капитал“. Той знаеше защо граф Рочестър не би платил дълга на сина си независимо, че животът му беше в опасност. Ако Андрю не променеше навиците си, той щеше да пропилее семейното богатство веднага, щом получеше титлата си.
— Парите ми трябват — подзе Андрю. За пръв път в гласа му се прокрадваха нотки на отчаяние. — Всички знаят какво богато копеле си. Можеш да си позволиш да ми дадеш назаем десет хиляди. Знаеш, че един ден ще си ги получиш с лихвите.
— Дали? — иронично попита Лоугън, тършувайки из бюрото си. Започна да пише чек. — За последен път, Андрю. Нямам намерение да пълня каца без дъно.