Рочестър се мъчеше да намери унищожителен отговор.
— Напредваш твърде добре за човек, който се прави на смешник, за да забавлява масите.
— Това се нарича театър — с лека усмивка беше отбелязал Лоугън.
Нищо не беше в състояние да затъмни победата му, когато се сдоби с картината, която Рочестър така ревностно желаеше.
Старецът изсумтя.
— Актьори, певци, циркаджии… За мен са един дол дренки.
— Но защо професията ми ви дразни толкова много? — беше попитал Лоугън. — Бихте ли предпочел да стана арендатор на земята ви като баща ми?
— Земеделието е далеч по-почтено занимание от това да играеш като дресирана маймуна.
— Но не е толкова печелившо — беше му отговорил Лоугън, като се отправяше да вземе картината си.
В живота му имаше малко моменти на удовлетворение, които да могат да се сравнят с този, когато се превърна в трън в очите на Рочестър. Това беше дълго изкачване нагоре. Той използваше печалбата от театъра за рискови вложения, някои от които му струваха доста скъпо. Лоугън беше изучил финансите така, както беше изучавал изкуството, макар първото да беше далеч по-скучно. Стремежът към парите беше безусловно просташки, буржоазен, но нямаше друг избор. Начинът му на живот струваше много пари и той се научи да пренебрегва надменността на аристократите, които наследяваха богатствата си вместо да ги печелят. Нека Рочестър му се подиграва и го нарича парвеню… Истината беше, че Лоугън притежаваше ван Дайк и всички проклети картини, които желаеше.
Връщайки се към настоящето, Лоугън се почеса по врата и излезе от кабинета си. Отправи се към бояджийницата с намерение да прегледа последните работи по декорите. Нечии гласове в коридора го накараха да спре. Единият без съмнение беше на Андрю, а другият… женският глас предизвика тръпки но гърба му.
Лоугън усети как пръстите му се свиват в юмруци. Трябваше да се сети, че Андрю щеше да забележи Мадлин Ридли, ако тя се намираше наоколо. „Няма значение“, опита се да си внуши той, но изведнъж почувства, че ще се пръсне. Следвайки гласовете, той влезе в библиотеката, без да чука.
Андрю се беше облегнал на един сандък с книги и любезно говореше на Мадлин, която подреждаше купчините книги върху масата. Пред високия Андрю тя изглеждаше съвсем дребна. Кичурите на златисто-кестенявата й коса се бяха измъкнали изпод фуркетите и падаха свободно около лицето и шията й. Застанала между окъсаните книги и прашните полици, тя приличаше на лъч светлина в стая без прозорци.
— Господин Скот — каза усмихната Мадлин. — Реших да започна инвентаризацията на библиотеката.
Лоугън не й обърна внимание и погледна Андрю.
— Помислих, че си си тръгнал.
— Канех се… Но попаднах на това прекрасно същество. — Андрю замълча и добави — Между другото, тя не е актриса.
Това беше напомняне, че заповедта на Лоугън беше да не се увърта около актрисите на театър „Капитал“, но не се отнася за другите помощнички.
Желанието да стисне дебелия врат на Андрю беше много силно.
— Да се разберем! Не се навъртай около хората, които работят тук, без значение какви са. Ясно ли ти е?
— О, пределно ясно.
Андрю се ухили на Лоугън.
— Извинете ме, но мисля, че присъствието ми тук е излишно.
На излизане той промърмори на Лоугън:
— Тя не е твоят тип, нали?
Лоугън не му отговори, гледаше Мадлин. Когато Андрю си отиде и всичко утихна, той се обърна към нея:
— Вървете си, госпожице Ридли.
Мадлин беше озадачена и напрегната. Струваше й се, че отново го разочарова.
— Господин Скот, не аз привлякох вниманието на лорд Дрейк. Той случайно ме видя, когато влезе в библиотеката и беше много любезен. Имаше намерение само да ми помогне.
В сините очи на Лоугън светнаха ледени отблясъци.
— Опитваше се да ви помогне да се съблечете и да си легнете. Щом сте толкова ограничена да не го разберете, ще продължа с обясненията. Лорд Дрейк редовно ухажва хубави млади момичета като вас. От него нищо няма да получите освен някоя плесница, гъдел и най-вече някое копеле в утробата си. Ако желаете това — ваша работа, но не тук, в моя театър.
Мадлин пламна.
— Защо не допуснем, че той прояви само любезност?
— Защото девойка като вас не предизвиква любезност у мъжа.
Лоугън подчерта думата „любезност“. Мадлин се засегна и се отдръпна от масата, разминавайки се с него на път към вратата.
— Вие твърдите, че аз съм се държала неприлично…
Тя не довърши, защото Лоугън я хвана, ръцете му я изгаряха през плата на роклята й. Той грубо я обърна към себе си.
— Казвам, че когато един мъж ви погледне, не може да се въздържи да не мисли…
Лоугън млъкна и дълго я гледа. Мадлин преглътна и погледът му реагира при това леко движение. Тя се питаше дали той я желае и какво да направи, за да го окуражи. Сърцето й спря да бие, когато осъзна, че той я гледа с намерение да я обладае също така, както лорд Дрейк би го сторил, според твърденията на Лоугън.