Лоугън я погледна гневно.
— Достатъчно, Джулия.
— Извинявай — каза тя с доста по-мек тон. — Просто напоследък не приличаш на себе си. Безпокоя се за теб.
— Нямаше да има повод за безпокойство, ако не беше наела на работа момичето.
Джулия го погледна и като че нещо й просветна.
— Започвам да мисля, че причината не е в това, че не я харесваш. Питам се дали проблемът не е точно в обратното. Почти всеки мъж в „Капитал“ май е влюбен в нея. Възможно ли е да се страхуваш и ти да не се влюбиш?
Лоугън прикри внезапния си гняв зад присмехулен поглед.
— Избий от главата си подобни догадки…
— Права съм — каза Джулия, като го гледаше втренчено. — Мъчиш се да не се поддадеш на нейната привлекателност. Защо не го признаеш?
— Нямам време да обсъждам обърканите ти теории — промърмори Лоугън. — Върви си, ако нямаш нищо против, имам работа.
Джулия не помръдна.
— Зная, че можеш да управляваш чувствата си, както си искаш. Винаги си бил господар на сърцето си, никога — обратното. Но понякога чувствата са неуправляеми, Лоугън… Не винаги са такива, каквито човек желае да бъдат.
— Върви по дяволите! — извика Лоугън и излезе от кабинета.
Когато репетицията свърши и всички напуснаха сцената, Мадлин помете пода енергично, вдигайки облак прах, който се стелеше в краката й.
— Надменен… неблагодарен… тиранин — мърмореше тя и яростно размахваше метлата. Насочи се към дясната страна на сцената и се спря пред леко отворен калъф с шпаги, които използваха по време на репетицията.
Тя се наведе, издърпа една от тях и стисна дръжката. Беше лека и пасна на дланта й, свистеше, когато разсичаше въздуха. Като се забавляваше, Мадлин се мъчеше да имитира някои от движенията, които беше видяла сутринта.
— На ти… На ти още един… — говореше си тя във въображаемо нападение срещу Скот.
— Приличате на човек, който гони мухи — чу се наблизо иронична забележка.
Изненадана, Мадлин видя Скот да идва откъм задната страна на сцената и й се дощя да се провали вдън земя. Защо точно той трябваше да стане свидетел на нейните глупости? Очакваше, че ще й направи някаква забележка, която да я унизи завинаги… Но сините му очи светеха весело.
— Кого се мъчите да прободете? — попита Лоугън с усмивка, която ясно показваше, че знае много добре кой е въображаемият й противник. Тя не отговори и тогава той я изненада, хващайки нежно китката й.
— Ето как е правилно да я държите. Хванете по-леко! Той нагласи ръката й, пръстите му притиснаха нейните.
Мадлин се опита да се отпусне, но не беше лесно. Лоугън стоеше толкова близо до нея, че пулсът й лудо заби.
— Застанете като мен — продължи той, — и дръжте коленете леко сгънати.
Мадлин рискува да го погледне. Косата му беше разрошена, като че ли не я беше сресал, и на нея й се прииска да приглади кичурите й.
— Вие все режисирате, нали?
— Не сте първата жена, която ме обвинява в това — отвърна той сухо и насочи шпагата под правилния ъгъл. — Сега напред с десния крак, сгънете коляното и протегнете шпагата напред… Да, точно така. Най-ефектното сценично движение, което изобщо съм виждал.
Той беше толкова близо, че Мадлин можеше да види порите на кожата му, тъмната набола брада по челюстта, блясъка на дългите кестеняви ресници. Лицето му беше спокойно и усмихнато и той изглеждаше по-млад от друг път, а също и по-близък.
— Разбирам защо бяхте груб с мен, господин Скот — осмели се Мадлин.
— О? — иронично вдигна вежди той.
— Разтревожихте се от опасността, която ме грозеше. Затова се ядосахте и аз ви прощавам.
Преди Лоугън да успее да реагира, тя притисна устни към брадата му. Острите косъмчета погъделичкаха устните й.
Цялото му тяло се стегна. Мадлин се отдръпна в очакване на реакцията му. Лицето й приличаше на бяла маска.
Тя внимателно се наведе да остави шпагата на земята и се изправи, като едва се осмели да го погледне.
— Беше ли … ефектно за сцена? — попита тя.
Изражението на Скот беше странно. Трябваше му доста време, за да отговори.
— Не съвсем — отвърна той най-сетне.
— Защо?
— Бяхте с гръб към публиката. Ако играехме… трябваше да се обърнете ето така.
Той понечи да я доближи, спря се, после сложи ръце на раменете й. Пръстите му погалиха раменете и се плъзнаха нагоре към шията и лицето й.
— Чувствата се показват чрез позата и наклона на главата… — Лоугън насочи брадичката леко надолу. Гласът му стана дрезгав. — Ако се колебаете дали да ме целунете, трябва да държите главата си ето така. А ръцете трябва да сложите на раменете ми, като че се каните да ме отблъснете.