— Може би не съм ви обяснила добре — каза Мадлин, като я гледаше подозрително. — Господин Скот не само не се е хванал на въдицата, ами плува с всички сили в обратна посока. Той не желае да има нищо общо с мен.
— Не чу ли думите му, Мади? Той ти е казал да не го приближаваш, защото присъствието ти толкова го изкушава, че не може да се въздържа. Това според мен е най-окуражаващото.
— Предполагам — промърмори Мадлин. — Но той изглеждаше толкова категоричен…
— Не бива да се колебаеш — увери я госпожа Флорънс. — Той се поддава.
Тя взе една книга и извади лист хартия, сложен между страниците.
— Това е за теб, Мади. Ако можеш, излез утре от театъра и иди на този адрес.
— Госпожа Бърнард — Мадлин прочете името високо и погледна въпросително госпожа Флорънс.
— Тя е моя добра приятелка, има магазин на Риджънт стрийт. Госпожа Бърнард не е най-добрата шивачка в Лондон, но не и най-лошата. Разказах й някои неща за теб и тя ме увери, че има някое и друго парче плат, пък и мостри на платове, от които може да ти ушият няколко хубави тоалета. Не иска нито шилинг — една от нейните помощнички ще ги ушие, докато се обучава.
— О, госпожо Флорънс! Толкова сте мила. Бих искала да изразя благодарността си…
— За мен е достатъчно, че отново се занимавам с нещо — каза старата жена. — Напоследък твърде малко неща ме интересуват. Помощта, която ти оказвам да постигнеш целта си, е приятно забавление за мен.
Тя замълча и погледна Мади с любопитство.
— Естествено, това не ме засяга, дете… Но мислила ли си какво ще стане след това?
— След това?
— След като успееш да съблазниш господин Скот. Мисля, че ще прекараш приятно с него… но трябва да си подготвена за момента, когато той ще пожелае тази връзка да свърши.
Мадлин кимна.
— Семейството ми ще ме приеме — отговори тя. — Няма да одобрят постъпката ми… но аз съм подготвена за това.
— Съблазняването на господин Скот заслужава ли си?
— Ами да — несигурно отговори Мадлин. Тя доста мълча — Аз съм от хората, които са орисани да живеят простичко Нямам някакъв талант, не съм красива, нищо не ме отличава от стотиците хиляди други момичета. Но не искам да изживея живота си, без да изпитам някакво вълшебство поне за една нощ.
— Не очаквай вълшебство — посъветва я госпожа Флорънс лицето й придоби загрижен вид. — Това е трудна задача за който и да е мъж, Мади, дори за господин Скот. Ако се изразим грубо, две тела в едно легло са нещо хубаво… но „вълшебството“ се случва само веднъж в живота.
Мадлин приближи гримьорната на господин Скот, носейки няколко току-що изпрани и сгънати костюми, докарани от пералнята. Сутрин гримьорната беше винаги празна но сега тя се изненада, когато чу гласове. Вратата беше открехната и беше нужно само едно леко движение да я отвори Тя видя с ужас, че Скот стоеше полуоблегнат пред масата за гримиране, потънал в разговор с някаква посетителка. Тя беше стройна и елегантна, светлоруса и с привлекателни черти. Беше облечена в скъпа синьовиолетова рокля с богато надиплена пола. Очевидно светска дама, студена, с ясно съзнание за мястото си в обществото… всичко, което липсваше на Мадлин.
Макар че беше трудно да прикрие смущението и ревността си, Мадлин успя да запази равнодушно изражение, когато двамата впериха очи в нея.
— Господин Скот — промълви Мадлин. — Не очаквах да сте тук по това време на деня…
— Дойдох тук по лична работа — тонът му беше спокоен и безразличен.
— Да, господине. — Мадлин се изчерви и сложи дрехите на стола в ъгъла. — Ще дойда по-късно да взема другите.
— Нека момичето си свърши работата — каза покровителствено русата дама, без да обръща повече внимание на Мадлин, считайки я за прислужница. — Без друго трябва да вървя и нямам никакво желание да преча на работата ви.
Лоугън се засмя, отдръпна се от масата и нежно докосна лакътя й. Жестът беше незначителен, но за усетилата неудобство Мадлин съдържаше знак за близко и интимно приятелство.
— Всяка ваша намеса е добре дошла, милейди.
Ръката на жената поглади ризата, която покриваше лакътя му.
— Тогава ще получите нещо повече.
— Надявам се.
Погледите им се срещнаха за няколко секунди.
Мадлин се занимаваше с костюмите, като ги прибираше и грижливо ги окачваше в шкафа. Тя се почувства предадена, въпреки че нямаше никакво право да иска нещо. В края на краищата господин Скот беше свободен да търси онова, което желаеше… „Но защо да не бъда аз?“, мислеше си тя, кипейки отвътре.
Господин Скот промърмори някакъв въпрос, а жената се засмя и поклати глава, отговаряйки.