Първата рокля, която Мадлин изпробва, беше от фин жълт копринен рипс. Макар че дрехата беше шита за по-висока жена, стилната й простота допадна на Мадлин. Тя едва дочака Рут да я закопчае отзад.
— Отлично — каза госпожа Бърнард, като набождаше с карфици плата, който трябваше да се изреже. — Повечето жени не могат да носят този нюанс на жълтото, но той подчертава златистите ви коси.
Деколтето беше дълбоко изрязано, показваше шията и ключиците и стигаше до началото на бюста й. Линията на роклята следваше стегнатата й талия и тя изглеждаше необикновено тънка. Блестящата жълта коприна се диплеше по ханша и бедрата й и падаше до земята на дълбоки гънки.
— Толкова съм различна — каза Мадлин, останала без дъх.
— Наистина е така — отвърна госпожа Бърнард. — Жалко, че не можете да си позволите повече украси за роклята, но може би е за хубаво. Стилната простота придава изтънченост на дрехата.
Тя направи проба на още три рокли. Едната беше от кафяво кадифе с дълги ръкави, другата — от син кашмир, а третата — в цвят слонова кост, беше толкова къса, че Мадлин се питаше ще може ли да се появи с нея в обществото. Към роклята имаше шарф със светлосиня бродерия, който трябваше да седи леко драпиран около лактите й.
Като разбра, че Мадлин няма подходящи обувки, госпожа Бърнард извади чифт кадифени пантофки с малки панделки, които се връзваха на глезена.
— Бяха малки на клиентката, която ги поръча — каза тя, като отклони предложението на Мадлин да ги плати.
Госпожа Бърнард беше доволна от пробата и обеща на Мадлин, че роклите ще бъдат готови в близките дни, в зависимост от времето на Рут, която щеше да ги поправи. Мадлин дълго благодари на двете жени, като не можеше да повярва на късмета си.
— На Нел Флорънс трябва да благодарите — каза госпожа Бърнард. — Тя е велика старица. Умно сте постъпили, като сте я избрали за своя покровителка.
— Тук умът не играе роля — отговори Мадлин. — Беше си истински късмет. Ако и в бъдеще е така…
— Ако говорите за мъжа, когото искате да съблазните, нямате нужда от късмет. Щом ви види в тези рокли, веднага ще бъде ваш.
— Не мога да си представя — каза през смях Мадлин, като се сети за строгото лице на Лоугън Скот. После се сбогува с шивачката.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
— Човек винаги чува най-интересните клюки при шивачката си — каза замислено госпожа Флорънс, след като изслуша разказа на Мадлин за посещението й при госпожа Бърнард. — Изглежда там винаги кипи от скандали и интриги. За мен се разнасяха клюки в много ателиета и магазини. Жените се страхуваха, че мога да отнема съпрузите им.
— А вие отнемахте ли ги? — не можа да се въздържи Мадлин.
— Само един-двама.
Мадлин се усмихна и огледа дневната на госпожа Флорънс. По средата на една от стените беше закачена рамка с миниатюрен костюм, изработен от газ и украсен с полускъпоценни камъни. От двете страни на рамката имаше гравирани сандъци.
— Какво пазите в тях? — попита Мадлин.
— Спомени от младите ми години.
Госпожа Флорънс се настани удобно в стола си, тапициран с кадифе и хапна от сандвичите.
— Можеш да погледнеш вътре, ако желаеш.
Без да чака повторна покана, девойката коленичи на килима и отключи единия сандък. Вътре ухаеше на сушена лавандула. Мадлин внимателно извади сгънатите дрехи, увити в тънка материя.
— Така бях облечена в ролята на Иполита от „Колебаещата се дама“ — каза госпожа Флорънс, докато Мадлин разопаковаше военен костюм заедно с кюлоти и шапка с перо. — Бях много добра в ролите на преоблечени като момчета момичета — имах хубави крака.
Тя се облегна назад с нарастващ интерес и наслада.
— А това беше роклята ми в ролята на Офелия.
Мадлин благоговейно държеше прекрасна рокля в бяло и зелено, украсена със стотици малки бродирани розови пъпки.
— В този костюм сигурно сте била изключително красива.
— В една от по-малките кутии има подходяща перука — каза госпожа Флорънс.
Мадлин отвори друга кожена кутия и вътре откри бижута, ръкавици от дантела, коприна и кожа, пантофки, с извезани флорални мотиви, и много ветрила. Госпожа Флорънс разказваше за всеки предмет, като описваше какъв е бил театърът по нейно време, а Мадлин жадно я слушаше.
Но когато момичето посегна към една зелена лакирана кутия, усмивката на госпожа Флорънс изчезна и на лицето й се изписа израз на безпокойство и тъга.
— Не я отваряй, дете, това е нещо лично.
— О, извинете…
— Всичко е наред. Моля те, подай ми я.
Старата жена пое кутията с набръчканите си ръце и я стисна здраво. Тя се загледа в нея, сякаш напълно забравила присъствието на Мадлин.