— Мадам… да прибера всичко, преди да си тръгна — тихо попита Мадлин.
Госпожа Флорънс се стресна от гласа й. В погледа й се четеше безкрайна скръб.
— Тук има няколко миниатюри — каза тя, а пръстите й шареха по лакираната кутия и оставяха петна по повърхността й.
Старицата бавно повдигна кутията и я целуна, после погледна Мадлин със светнали очи:
— Искаш ли да видиш една от тях?
Мадлин кимна, приближи се и коленичи в краката й.
Госпожа Флорънс непохватно издърпа една от картините в позлатена рамка и я подаде на Мадлин.
Миниатюрата изобразяваше малко момиченце на пет-шест години с големи сини очи и ангелско лице. На главата си носеше голяма шапка, изпод която се подаваха червеникави къдрици.
— Колко е сладка — каза искрено Мадлин. — Коя е?
— Дъщеря ми.
Мадлин се сепна и продължи да разглежда миниатюрата.
— Не знаех, че вие…
— Малцина знаеха. Тя беше незаконно дете.
Госпожа Флорънс замълча и погледна Мадлин, търсейки някакъв знак на изненада или укор. Като не го откри, тя продължи:
— Бях горе-долу колкото теб, когато се роди моята Елизабет. Баща й беше чудесен мъж — красив и благороден, макар и не благородник. Искаше да се ожени за мен, но при условие че напусна сцената.
— Обичахте ли го?
— Да, за Бога! Ако през живота си съм изживяла някакво вълшебство, то беше с този мъж. Но аз отхвърлих предложението му. Не исках да жертвам кариерата си, тя означаваше много за мен. Когато разбрах, че чакам дете, изобщо не му казах. Той се ожени за друга и живя с нея щастливо. От общи познати разбрах, че е починал преди десет години.
— Съжалявате ли, че не се омъжихте за него? — попита Мадлин.
— Не си позволявам да съжалявам.
И двете замълчаха, като гледаха миниатюрата.
— Къде е тя сега? — запита Мадлин. Отговорът на госпожа Флорънс едва се чу.
— Елизабет почина преди много години.
— О, госпожо Флорънс… — Мадлин беше изпълнена със съчувствие.
— Не можах да я опозная добре — призна старата жена, като протегна ръка към миниатюрата и пръстите й здраво я стиснаха. — В ранното й детство беше непрекъснато с мен, но когато порасна я изпратих в училище.
— Защо?
— Животът в театъра не беше подходящ за Елизабет — да я гледат мъжете и разни други неща. Исках да я предпазя от това, исках да е образована. Постарах се да има най-хубавите дрехи, книги, кукли… Всичко, от което има нужда. Не говорехме за моята професия, нито за живота, който водех. Мечтаех си как някой ден тя ще се омъжи и ще живее в хубаво имение… — госпожа Флорънс замълча и поклати глава.
В главата на Мадлин се блъскаха най-различни варианти, докато лицето на старицата, изразяващо тъжна ирония, не подсказа отговора.
— Елизабет искаше да бъде като вас — каза Мадлин, почти уверена в думите си.
— Да. Тя напусна училището по свое желание и ми каза, че иска да стане актриса. Молих я да не го прави, но тя не промени решението си. Изглежда, че при хората, на които липсва нещо много важно, желанието да играят е най-силно. Несъмнено на Елизабет й липсваха много неща, особено баща и семейство. Аз сторих за нея онова, което беше по силите ми. Но стана ясно, че е трябвало да направя нещо повече.
— Какво се случи с нея?
— Шестнайсетгодишна, Елизабет стана актриса. Публиката я посрещна възторжено. В играта й имаше финес и сила, с които тя ме надмина. Мисля, че Елизабет щеше да стане една от най-великите актриси, по-велика и от Джулия. Въпреки че не одобрявах професионалния й избор, хранех големи надежди за бъдещето й.
Госпожа Флорънс въздъхна и прибра миниатюрата в кутията.
— Малко след седемнайсетия си рожден ден Елизабет срещна един мъж. Аристократ — красив, интелигентен и безсърдечен. Тя лудо го обичаше, заряза кариерата си и всичко останало, за да стане негова любовница. Когато забременя, беше безкрайно щастлива. Аз изобщо не разбрах какви са неговите намерения, но беше ясно, че не иска да се венчае за нея. Един ден… — тя замълча, устата й се сгърчи така, че не можеше да говори, — …негова милост изпрати един прислужник да ми съобщи, че дъщеря ми е починала при раждане.
— А бебето? — след дълго мълчание попита Мадлин.
— Съобщиха ми, че и бебето не е оживяло.
— Кой беше…
— Не ми се говори за него, скъпа моя. Той погуби живота на дъщеря ми и ми причини повече болка, отколкото можех да понеса. Никога не съм произнасяла името му.
— Разбирам — каза Мадлин и нежно погали ръката на госпожа Флорънс. — Приемам за чест това, че споделихте спомените си с мен, мадам.
Старицата й се усмихна, като стискаше в ръце кутията с миниатюрите.