— Господин Скот — каза тя тихо, като внимаваше някой да не я чуе. — Помня, че ми казахте да не се приближавам до вас, но дукесата ме помоли…
— Зная — прекъсна я той.
— Сърдите ли ми се?
Лицето му беше безразлично.
— Засега присъствието ви не ме дразни.
— Добре — каза Мадлин, неловко се усмихна и продължи към сцената. Когато минаваше покрай него, тя се запита защо ръката му така силно стиска рамката на вратата, та чак пръстите му са побелели. Притеснена, тя си помисли, че господин Скот не й казва истината. Той й се сърдеше. Мадлин отиде зад кулисите и тежко въздъхна, като прибираше нагоре широкото деколте на роклята си.
Защо беше избрала мъж, който толкова трудно се съблазняваше? Можеше да се спре на Чарлз Хейвърсли и край! Но Хейвърсли не будеше у нея същите чувства, които Скот будеше. Неговата близост я изпълваше със зашеметяваща нервност, страх и удоволствие. Тя искаше да е в прегръдките на Скот, а не на друг… да познае забраненото удоволствие да бъде с него…
— Мади — чу се гласът на дукесата на Лийдс.
Мадлин се показа иззад завесата.
— Да, ваша милост?
Джулия седна на първия ред и се усмихна, като съзря Мадлин.
— Много си хубава в този костюм, Мади. Преди да почнем, искам да ти кажа, че никой не очаква от теб да постигнеш нещо съвършено. Следвай текста, колкото можеш по-добре, и се забавлявай.
Мадлин изслуша наставленията на Джулия. Щяха да репетират началото на пиесата, в което духът на младата жена се появява на близките, които е напуснала: брат й — изпълняваше го Чарлз Хейвърсли; родителите й — в изпълнение на госпожа Андърсън и господин Бърджис… и, разбира се, съпруга й, чиято роля играеше господин Скот.
— Никой от тях не бива да те види или чуе — каза Джулия на Мадлин, — но те имат усещането, че някой… или нещо… е там.
— Разбирам — каза Мадлин, връщайки се зад кулисите, откъдето трябваше да се появи.
Репетицията вървеше леко, с малки прекъсвания. След известно време Мадлин преодоля смущението си и подражаваше, доколкото можеше на Арлис Бари, както с жестове, така и с интонации.
— Много добре, Мади, — казваше от време на време Джулия, когато Мадлин влизаше и излизаше от сцената, като се обръщаше към близките си, които не я чуваха, и наблюдаваше какво става след смъртта й.
Репетицията спря само веднъж, когато Чарлз Хейвърсли погледна към Мадлин и спря насред изречението. Внезапно той избухна в безпомощен смях. Стресната, Мадлин се вгледа в него, а Джулия попита какво се е случило.
Хейвърсли поклати глава и се извини с поглед, като продължаваше да се смее.
— Не мога да се въздържа, ваша милост — каза той и дълбоко пое дъх. — Госпожица Ридли ме гледа така, като че вярва на всяка дума, която произнасям, и при това видът й е толкова сериозен… Това е достойно за възхищение.
Джулия го погледна недоверчиво.
— Не бива да я гледате, Чарлз, тя е дух.
— Не мога — повтори той, като се хилеше към Джулия. — Ако сте мъж, ще ме разберете.
— О, разбирам — каза сухо Джулия. — Чарлз, ще ви помоля за малка услуга. Ако обичате играйте ролята на брата, а не на градския бик.
— Градския бик ли? — попита объркано Мадлин, която не беше се сблъсквала с подобно сравнение в училището на госпожа Олбрайт. При нейния въпрос Чарлз избухна в нов пристъп на смях. Тя погледна към кулисите, където господин Скот очакваше реда си да излезе на сцената. Той впечатляваше с фигурата си, облечен в елегантен костюм и застанал на фона на кадифените завеси — позата му беше спокойна и овладяна.
Мадлин изведнъж си представи как след сто години хората ще четат в историческите книги за Лоугън Скот и ще се питат какво ли е било усещането на зрителите, които са гледали неговите изпълнения. Никакви думи не биха могли точно да опишат гласа му — дълбок, с хиляди нюанси, нито пък изключителното богатство на дарбата му. Струваше й се, че у Скот живеят две същества: взискателният човек извън сцената и актьорът, чиито чувства изригваха като вулкан по време на представление. Госпожа Флорънс беше права — точно в такъв момент той беше уязвим.
Лоугън наблюдаваше репетицията зад кулисите и в гърдите му кипеше гняв. Проклета да е Джулия, че предложи на тая Мадлин да замества Арлис… Проклета да е Арлис и болестта й… Проклет да е и той, че е толкова обсебен от Мадлин, та може да забрави репликите си. Кой би обвинил Чарлз Хейвърсли, че не може да се съсредоточи? Лоугън се съмняваше, че ще се справи по-добре, когато пред него стои Мадлин и той е готов да падне в краката й, да зарови глава в деколтето й. Тя беше така млада и свежа, кожата й беше като от коприна. И не толкова хубостта й предизвикваше този порив, а по-скоро желанието, примесено с тревога, да я защити и да я отнесе далеч от възхитените погледи на другите… да я има само за себе си.