Мадлин някак си беше влязла в живота му, беше го принудила да я забележи и сега връщане назад нямаше. А тъй като Лоугън беше отхвърлил категорично идеята да я вкара в леглото си, сега това се беше превърнало в идея-фикс. Намираше недостатъци във всяка друга жена и беше вбесен, защото разбираше, че несъзнателно търси начин да се хареса на Мадлин. Лоугън непрекъснато си представяше как би обладал младата й плът. Тя го караше да играе, да изживява пориви, които не беше изживявал като юноша… Чувства, които нито една любовница досега не беше събуждала у него.
Стана му горещо и се ядоса, беше готов да изяде декорите заедно с платната. Лоугън чу репликата си, взе бутилката от реквизитора и излезе на сцената, като я държеше леко в ръката си. Другите актьори бяха излезли и сега на сцената стояха само той и Мадлин.
Като съкрушен вдовец той трябваше да е пиян. Не беше лесно да имитираш пиян човек. Повечето актьори преиграваха или недоиграваха, което беше по-лошо. Този етюд беше една от тънкостите на сценичното майсторство — изискваше владеенето па много техники, за да се постигне непринуденост и естественост. Мъчейки се да се съсредоточи, Лоугън приложи неразбираемия говор, повишената жестикулация и несигурната походка на човек, който прекалява с бутилката от доста време.
Той седна в широко дъбово кресло пред декор, изобразяващ библиотека. Като съсредоточи вниманието си, Лоугън започна един дълъг монолог, с който разкриваше горчивата ирония и тихото отчаяние на героя си. Някъде към средата на монолога той по-скоро усети, отколкото видя как Мадлин застава зад него и поставя ръцете си на гърба на креслото. Според пиесата тя се навеждаше над него и говореше в паузите на неговия монолог, а гласът и галеше слуха му.
Лоугън не помръдваше. Той трескаво усещаше тялото на Мадлин зад себе си, мириса й, дъха й върху кожата си. Започна обилно да се изпотява. Една от дългите й златисто-кестеняви къдрици падна на рамото му и го погъделичка. Слабините му бяха до болка напрегнати. Стоеше като вкаменен и цялото му същество беше изпълнено със страстен копнеж. Не можеше да издържи повече. Спря насред изречението, също като Чарлз, но без да се смее.
В театъра цареше тишина. Лоугън се опита да се овладее с пълното съзнание, че всички актьори и сценични работници го наблюдават. Вероятно си мислеха, че е забравил репликата си, макар че това никога не се беше случвало. Той се молеше богу никой да не разбере истината — че беше напълно завладян от едно наивно момиче. Стисна зъби и направи няколко дълбоки и равномерни вдишвания.
— Господин Скот — чу зад гърба си колебливия глас на Мадлин. — Ако искате да ви подскажа репликата…
— Зная тъпата си реплика — отвърна той с вдървен гръб. Дано господ му помогне да не я погледне дори и за миг. — Лоугън се боеше от онова, което би могъл да стори.
— Има ли проблем, господин Скот? — запита Джулия от залата.
Лоугън я погледна с убийствен блясък в очите, в които се четеше желание да удуши помощничката си за това, че го е поставила в такава ситуация.
Джулия беше страшно заинтригувана и го гледаше, сключила вежди. Тя усети, че Лоугън се чувства неудобно, погледът й скачаше от него към Мадлин, застанала неподвижно от дясната му страна. Тогава Джулия разбра. Двамата с Лоугън бяха приятели от дълго време. Тя добре го познаваше и побърза да го извади от неудобното положение.
— Да направим ли кратка пауза?
— Не — отговори Лоугън. — Нека довършим проклетата сцена.
Той избърса потното си чело и продължи монолога си някъде от средата. Мадлин го последва с нотка на колебание в гласа.
Без да обръща внимание на техника, характеристика и какъвто и да е актьорски трик, Лоугън претупа останалата част от сцената. Джулия не коментира играта му, но вдигна вежди от любопитство.
След втората сцена тя обяви почивка от двайсет минути. Актьорите веднага се разпръснаха, някои се отправиха към общата стая, за да се освежат, а други — към гримьорните си. Лоугън остана в креслото на сцената с гръб към Мадлин, докато най-сетне разбра, че тя си е отишла.
Джулия бавно тръгна към сцената, като разтриваше кръста си.
— Лоугън — каза тихо тя. — Нямам желание да се намесвам…
— Тогава недей!
Той се разходи по сцената и застана на няколко крачки от нея, втренчен в обърканото й лице. Джулия се огледа дали наоколо има някой и продължи загрижено, очевидно затруднена да намери най-подходящите думи.