Николай Хайтов
Диви разкази
Иван Цветков
Един свят на хубост и мъжество…
„И все пак, ако ме питат коя планина ми най-харесва, за себе си ще кажа: Родопа. Разбира се, Рила е красива, ала това е дива и мъжествена красота, която покорява. Рила е планина за катерачи завоеватели. Родопа — за поети и съзерцатели. Рила е частица от света, а Родопа — свят! Рила е величествен остров, Родопа — велико море!“
Това признание на Хайтов е от предната му книга „Шумки от габър“. Сигурен съм, че няма да има читател, който след като е прочел „Диви разкази“, да не поиска да се потопи в прелестта на тези изящни есета, поетични съзерцания, остроумни диалози, къси очерци и многократни размишления, в които оживява не само величествената красота на планината, нейният исполински профил, но и нахлува цял свят от непознати нрави и бит, блясва едно съкровище от народна душевност, легендарни истории, обичаи и поверия. Един свят със своите регионални признаци, с географската си историческа обособеност и затова със свой колорит и свои по-особени възли в историческата си съдба. Колкото и внушителни да са звуковите картини, които разгръща Хайтов — с океанския рев на дъбовите гори, с гръмогласните чинели на яворите, с неприятното хлопане на буковите клони и снежните укаринки на габеровите шумки — те щяха да си останат един озвучен пейзаж, ако не бяха паметните срещи с „колеги“, „текезесари“, със строителите на тунели и язовирни стени, с търсачите на хубост и справедливост. С ония негови герои, които имат душа, пълна за песен, и чисто за новия живот сърце. С ваятелите на родното слово — златоустите старци, които виждат света през свежия, необременен от наслоения на стандарта поглед и от устата им се леят думи звънкави и пеещи, думи със зрелия дъх на мъдростта. В тях се усеща богатата чувствителност на родопчанина, крилатата сила на въображението му — с едно магическо докосване до света и се раждат думи с огън отвътре, думи „живаци“, които разгръщат пред нас образ или картина. Хайтов е пил неведнъж от живителния извор на родопската реч и затова думите му са дъхави като горски цветя, носят обаянието на свежестта, аромата на планинските поляни. Отдавна не сме срещали в нашата проза толкова поетична и колоритна реч, която да звучи с удивителна автентичност и психологическа достоверност. Четеш и ти се иска още и още да препрочиташ, да се опиваш от музиката и красотата на това слово, на този песенен дар, както не може да се умори човек, когато гази през опияняваща с дъха си нацъфтяла ливада. Пиша това без преувеличение — ще ми се и ние да заприличаме на родопчаните, на онези „диви“ поетични души с техния спонтанен неуравновесен от условностите порив към красивото.
Хайтов познава душата на Родопа, на този пъстър многолик свят, на това кошерище, както би казал покойният Минко Николов, с неговите „диви“ нрави и мъдро величие. Още в „Шумки от габър“ той не е безстрастен етнограф, хладен изследовател, събирач на редки експонати и куриози. Той е поет, който иска да се добере до душата на всичко: на леса, на историята, на хората, на сътвореното от тях. Затова спокойният разказ за родопските халища се превръща в поетично размишление и патетична поема за родопската жена, за хубостта на душата й… „Халища не се правят лесно. Нужно е едно вълнение, една съдбоносна преживелица, за да го разтърси, да го жегне вдъхновението… Едно страдание да потърси възмездие, спасение в красотата… Една радост — да проговори с езика на боите.“ И така се раждат цветните мелодии, празничните съзвучия, гордостта и тържеството на родопската жена.
Хайтов възприема света на Родопа в неговото единство. Когато се любува на очарователния хаос, на артистичната пъстрота в халищата, той знае, че това е взето от природата, че то диша с нейния размах и свобода, с нейните изненадващи и неизчерпаеми импровизации.
Когато говоря за единство на световъзприемането, имам предвид и друго — Хайтов до такава степен навлиза в душата на родопския лес, на родопската природа, че я одухотворява и тя заживява с човешки качества и поведение. Не бихме разбрали докрай героите му от „Диви разкази“, ако не се взрем в нямата природа, сред която живеят, в най-близките им събратя. Ето например „възловатите сиви и чепати габъри, които единствено растат на скалиста земя, без да ги е грижа дебела ли е почвата или не, влажна ли е или суха. От този габър по-жилаво и упорито дърво няма. Той страда, но не се предава. Буките лазят от доловете като крадци, а габърът стърчи по високото без от нищо да се бои. Буките се кланят доземи на вятъра, а габърът се надсмива над всички ветрове.“ Той проправя пътя на гората към върховете. Това е вече един символ, едно поведение, което не може да не завладее и обитателите на тоя лес. Такъв символ е и борът, който посреща врага си изправен, според всички рицарски правила и познава само честната смърт. Само поет, израсъл в планината, може да усети диханието на топлите камъни на планинския варовик и да открие в него сърце. И не само сърце. Бих казал — една философия, един поглед към света, който е най-близо до нашите схващания за човечност, хуманизъм, до нашата нравственост изобщо.