Выбрать главу

Една сутрин викам на Пъпката:

— Абе, бай Кольо, ти ще дадеш месото, аз — зарзавата, че да отвъртиме за пладнина един гювеч!

— Бива! — рече Пъпката. — Защо да не бива. Дай пари да взема зарзавата.

Дадох му и той отиде на пазар. Забави се. По едно време връща се, носи картофи, магданоз, лук и отдалече се провиква:

— Оди, Коста, на пазара, чудо да видиш! Гумени цървули на сергия. Без пари!

Секна ме нещо под лъжичката. Оставих чуковете и отидох. Наро-од! Не може да се мине, струпал се около една сергия, накамарена догоре с цървули. Взех един цървул, обърнах го и прочетох на табана: „Бакиш“! — гумена фабрика и тъй нататък.

— Колко пари е чифта? — запитах продавача.

— Десет като за тебе! Ако вземеш три чифта, мога да ти ги харижа и по осем!

Гледам цървулите, опипвам ги: де моите, белите салджицки папуци с жълти кантове и леки като перушина-а, де са тия лъскави топузи, тежки! Ама това си го викам аз. Народът — леки-тежки — не признава! Прости хора се събрали, очите им в лъскавото, грабят ли, грабят! Купуват, хвърлят старите цървули, обуват гумените и отиват на фотографина да си направят по една моментална с „Бакиш“. Стана ми, да ти кажа, мъчно. Не за друго, а за фотографията. Толкова години папуци правех, с такива усталъци и мераци, а едно „браво“ не чух. А гумените лепезета, дето нямаше в тях нито хубост, нито усталък и човещина, от сергията — на фотографина.

Един се не намери с око за хубост!

Вместо да се върна в дюкяна, отидох в кръчмата на Жълта Петра и съм се тъй нацепил, че кога са ме занесли у дома, не зная. Оттогава работата тръгна мъртво. „Бакиш“ обра селските ни мющерии и алъш-веришът се запече. Намалихме цената на папуците. „Бакиш“ — и той. „Бакиш“ продаваше само в брой, ние решихме да продаваме на кредит и с това да го надвием, но и тука контрата остана у кундураджиите. Плъзнаха хората на вересия да взимат, никой в брой. Един вика: „Ще ти платя, като взема заплата.“ Друг: „Гроздето като продам“, трети обещава да се отборчи „по харман“ — житото си като овършее, пети, шести и така нататък. Не броя келепирджиите, приставите, финансовите агенти и стражарите, дето вземаха и завличаха и едно благодаря не казваха. Един те подплаши с калъчка, друг — с писалка, а градските агенти само с това ме плашеха: „Ще върнем касапниците в дюкянчетата, мисли му!“ И вземаха кой за бабата, кой за жената, кой за децата, все до заплата уж, а никой една пара не даде, не плати!

Тъй закъсах с тия вересии, че ходехме на църква поединично — аз, жената и бабата, с едни папуци.

Като видях, че фалиментът ми е в кърпа, реших: „Вересия никому! Господ от небето да слезе, ще го върна, ако не плати с пари!“ И се дори заклех. Паднах на колената и се провикнах: „Боже, боже, кьорав да стана, боже, ако отсега нататък дам на вересия!“ Прекръстих се и тъкмо съм се изправил на краката, виждам, че влиза бащин приятел от Козаново, имаше един — Митю, Митю Гуката. Разкрачил една усмивка от едното до другото ухо, с торба на рамото и от вратата още вика:

— Коста, Коста, хаирлия, Коста, за трийсет души сватбари папуци ще купувам! Давай да мерим!

Извади от торбата един сноп с клечки — мерките на сватбарите, дето щеше да обува — и започна да избира. Тия-тия! Тия-ония — обра ми, току-речи, цялата сергия, натика папуците в торбата и си тръгна.

— А парите, Гука-а?

— Парите — на харман! — вика ми Гуката. — Пиши ги на вересия!

— Тъй ли? Дай си ми папуците!

Той се облещи. Рече да излезе, аз го дръпнах. Сборихме се, взех торбата, изтърсих папуците на плочника, грабнах сатъра от Пъпката и започнах да ги кълцам като за кайма. Сбра се цялата чаршия:

— Чакай бе, Коста! Недей бе, Коста!

— Нема чакай, нема недей! Ще му го наръгам в занаята и в папуците, и в гумените цървули на „Бакиш“, и в мющериите, дето ме завличат и обират, и в кьоравия свят, дето не вижда накъде е тръгнал!

Псувам и кълцам, кълцам и псувам, докато сдробих всичките папуци на кайма. Хвърлих сатъра и си тръгнах, ама не за вкъщи, а надолу по реката, че главата ми се беше запалила и хора не ми се искаше да виждам. Седнах край реката, натопих си главата, дойдох малко на себе си и ми олекна: няма вересии, няма данъчни агенти и стражари келепирджии, няма тоя „Бакиш“ да ме души на пресекулки! Няма! Няма! Няма!