Това — няма! Ала има къща и жена. Празна къща, гладна къща. И тъща в нея. Само ме гледа в ръцете: с хляб или без хляб се връщам, а че извърти очите към жена ми: „Видя ли?“ Тя навремето я придумвала да се жени не за мене, а за внука на хаджи Фаница — с осемнайсет декара бахча. Минка взе мене и това майка й не можа да й прости. Как щеше сега да я погледна в очите? Да кажа, че нямам в джоба си нито пара! По-добре — в реката и да свърши тоя срам.
Изправих се на брега, походих нагоре-надолу да разбера къде е по-дълбоко, прекръстих се, казах: „Прощавай, Минке!“ и се рязнах в мътната вода. Исках по-дълбочко да забия, по-набързо да се свърши, но набарах нещо мазно. Отворих очите — котка! Пречукана котка във водата. Догнуся ме и бързо-бързо се измъкнах от вира. Седнах на брега да се суша и започнах по човешки да размислям: „Защо да се давя? За да оставя Минка на хаджи Фаница? А че не мога ли аз да шавна до Америка и да напечеля не една, а две бахчи и да накарам Минкината мама бърните си да прехапе?“
Разгеле имах в Америка познати две момчета от Чешнигир нова махала, забегнали преди войната в Детройт. Като стана войната, те, патриотчетата, прегазили океана да се бият за доброто на България. Зачислиха ги в ротата на капитан Челбов. В един поход газехме кал, единият минал по-наблизо до капитана и го опръскал. Оня сербезлия вдига бича: „Де се навираш, сукин сине, мамка ти!“ — и пляс — по врата на американчето. То, не видяло войниклъка и не знае какво е военна дисциплина, обръща се и вика на капитана: „И аз — казва — мамка ти!“ Вади Челбов револвера да го стреля — едвам го спряхме. Даде присъда да се ударят на американчето двайсет и пет тояги. Ординарец бях на Челбов — замолих го да не е пред цялата рота наказанието, ами на закрито, в палатката, че да не осрамотяваме момчето — все пак самичко е дошло да мре за доброто на България. Послуша ме капитанът и заповяда да изпълня наказанието. Въведох американчето в палатката и му казвам да вика. Почнах аз, лу-уп — с тоягата в раницата, а пък американчето реве като заклано. Аз бия, то реве, докато отброихме двайсет. Петте само ги ударих на месо, да не е без хич. Оттогава това американче все в очите ме гледаше и бе готово в огъня да стъпи заради мене. При демобилизацията, като се сбогувахме — каза ми:
— Коста, при Челбовци тука не се живее! Ела с мене в Америка! Пари да напечелиш, пък ако искаш сетне — върни се!
Тия думи си припомних и реших: само в Америка! Тя много е оправила, и мене ще оправи!
Върнах се вкъщи весел. На жените — нищо. Написах писмо на чешнигировчето, след месец и нещо отговорът дойде: „Идвай! Чакам те! Ще те срещна като цар!“
Извадих пашипорт — тогава ваденето на пашипорти беше играчка, — а на жената не обелвам нито зъб. Ще писне, ще ревне — и върви се оправяй. Реших: ще вървя тихомълком. Ще й се обадя от Америка. Насрочих и ден — двайсети август. Накарах жената да сготви тоя ден гювеч, та ядохме, а че станах и тръгнах. Но като тръгнах — опустял и град, взе, че ми домиля. Рекох: „Ако с жената не се простих — хайде поне с града да се простя.“ До железницата имаше време… Тръгнах по чаршията, надолу към Чинара, дето е офицерското събрание. Вътре — свети. Тъкмо очите си да отрия в българска фуражка. Прозорчетата бяха ниски — надникнах и видях: тия калпазани, офицерите, наредили се на маса, турили бъчонка на средата на масата, точат и пият пенливо някакво, жълто. Викам си: „Това е бира!“ Бях чул, че се е появило такова някакво питие, ама какво е — не бях го нито виждал, нито пък опитвал. Та ти казвам, пият офицерите и тракат халбите, а пък аз ги наблюдавам.
Изведнъж спомних си думите на майстор Али: „Започне ли светът да си събува папуците — няма кой да го спре. Събува ли потурите, той ще си събуе и папуците! И кой знае още какво!“ Ето ти я новата мода! Жълта пикня, дето се вика, ама я надуват господата, че е ново. Само че тоя път и аз ще близна от каймака на пикнята, че да става каквото ще!
И реших: Америка няма да се помести! Пашипорта може да почака. Грабнах се — та в Прангата — родното ми село.
— Тате — казвам на дъртия, — ти веднъж си ме родил, роди ме още веднъж!
— А бре, Коста — чуди ми се дъртият, — може ли два пъти човек да се роди?
— Може — казвам — и три, ако ми дадеш моя дял от голямата градина да го продам и да свърша тая, дето съм я намислил.
И му разправям до какъв дамар съм се допрял. Моят стар баща беше служил в жандармерията, горската — схвана горе-долу положението и — господ да го прости! — съгласи се. Вързах десет наполеона в кърпата, платих сергийно право, докарах бира от Пловдив, каца с лед, скара за кебапчета, две чинии, две халби, а като най-последно накарах Вангелакито — иконописеца — да ми нарисува свети Георги на кон и с една пенлива халба в едната си ръка, а в другата — шашка, а с шашката набол кебапче. Под тая картина — надпис: ей с такива едри букви, черни върху жълта книга: