ЛЕДЕНА БИРА — ОФИЦЕРСКА!
Че като се нарои един народ! Олеле, мале! Народът, като се юрне, не можеш да го спреш. Ама че бирата била горчива! Нищо, баламите ги не стряска. Някои питаха защо бирата е офицерска.
Отговарях им:
— Такава я пращат.
Фотографът, като видя как народът се налива, залости апарата до сергията и започна да фотографира мераклиите до свети Георги с халба в ръката. Мераклиите фотографираше само с халба, а на по-мераклиите слагаше на главите им по една жълта каска, пожарникарска.
Казах на Вангелакито да ми помага. Той даваше кебапчетата, аз — бирата, и до пладнина изсушихме бирата до капка. Напълних чекмеджето с пари. Викам на Вангелакито:
— Абе ти какво се будалкаш, та рисуваш тия светци? Не виждаш ли, че и светците нещо взеха да не минават? Защо не станем ортаци, ти да печеш кебапчетата, а пък аз да точа бирата?
— Бива! — казва Вангелакито. — В тоя град и без туй няма човек от икони и картини да разбира, щом си ме харесал за кебапчетата — моля! Аз съм на това отгоре и ваятел — ще ги правя, както трябва!
Купихме едно биволче от Избегли, направихме го на кайма. Вангелакито с дълги пръсти правеше едни кебапчета като вретенца. Доставих десет бурета бира и започнах един алъш-вериш — „Бакиш“ можеше да ми завиди. Работата се разви. Парите заваляха като дъжд. Събираха се вечер по една торба, никому се не ще да ги брои.
— Брой ги ти! — дава ми ги Вангелакито. — Че съм много уморен.
— Ти! Ти! — бутам му ги в ръцете. — Аз съм капнал.
Най-сетне споразумяхме се една вечер да ги брои той, другата вечер — аз.
Окуражен от печалбиците, купих на жената копринен плат за фуста и казах да си го ушие при най-скъпата шивачка в града. Жената показала плата на майка си и се похвалила къде щяла да си го шие. Майка й се втрещила:
— Мари ти имаш ли акъл, мари! Кебапчийска жена по шивачки да си носи роклите? Мъжът ти едвам събира за хляб и шарлаган, а ти салтанати ще продаваш, като да си у хаджи Фаницата.
На другия ден попитах жената защо не е с новата си рокля.
— Аз не съм я шила — казва.
И ми разправи, че майка й не дала и какво рекла.
— Ще кажеш на майка си утре вечер да не си ляга. Да ме почака!
На другата вечер събрах парите в торбата — неброени, — метнах я на рамото и право вкъщи. Жената и майка й ме чакат. Викам на жената:
— Постилай чергата!
Постла жената чергата, а пък аз изтърсих върху нея торбата с парите. Дръннаха парите, разпиляха се, взе й се ума и на мойта баба.
— Хайде — викам — сега, бабо, межия да направим, парита да преброиме! Ти, казвам, брой само шестаците, Минка да брои петаците, а пък аз ще сортирам книжните пари!
Глътна си езика баба. Три пъти очите си разтърка, да не сънува, а че се хвана да брои. Броихме, каквото броихме, като преброихме всичко — загребах с двете шепи каймета и ги тръснах в скута на жената.
— На̀ ти, жена! Туй е — казвам — за шивачката, а пък туй, бабо, е за тебе, че да запомниш кога светът си е събувал потурите.
И Алито не забравих. Плащах му надница да ми трака машата, че той ми отвори очите къде е на прасето гъделът и ме отърва от „Бакиш“.
Алито много хубаво тракаше машата. Шията му беше крива, а чалмата — на парцали, но каквото хванеше — работеше го с мерак. Само дето не можеше хубаво да каже „ледена“, ами все викаше:
— Иледена, иледена… Иледена-а-а!
Страх
Викна ме лесничеят веднаж, затвори хубаво вратата и ми рече:
— Порязов, има — кай — за тебе една поверителна задача: горският в Каракуз е, изглежда, мъртъв! От петнайсет дни никой не го е виждал да се мярка из района, нито пък в общината се е обаждал. Нареждам ти като на старши да заминеш за Каракуз и лично да провериш нашият човек жив ли е, или е мъртъв!
— Слушам!
— Вземи си оръжие, патрони и — умната! Районът е граничен, населението е помашко, а на това отгоре, както е известно, появила се е пак четицата на Али Бекир, тъй че очите си трябва да отваряш на чекрък!
— Слушам, господин лесничей!
Викаше се тогава „господин“, а не „другарю“.