Събрах в раницата сухоежбина за три-четири дена, метнах се на коня и тръгнах. Пушка със себе си не взех, пушката се вижда, бие на очи, но заредих наганта — имах нагант барабанлия, с шест патрона, на сто и двайсет крачки пробиваше буково листо.
Пътят за Каракуз е седем часа, но по преките пътеки го взимах и за пет, с всичкото му зазяпване, спиране по чешмите и тъй нататък. Едър е балканът там, дива бе гората — с ей такива дебели дървета и скали, пълни с орли, имаше в какво да се зазяпаш, ала на мене акълът ми беше все в тоя нашия горски — дали беше наистина пречукан, или друго се беше случило с него.
Докато се качвах с коня по стръмнините — все ми се въртеше из главата: какво ли може да се е случило?! Макар че с един горски можеше да се случи какво ли не. На него това му е работата — да пази баира да не се сече, пашата да не се пасе и току-виж светнал го някой с нож или куршум. Тъй бяха направили преди години с горския от Средока. Хванал кози в сеченака, отвързал на еркичите звънците, а козарите как да си вземат звънците, как (те пък за такива звънци мрат) — изпреварили го, пречукали го с една-две сопи — затрили го. Заради два ръждясали звънци!
На мене бяха вадили нож Бурунсуза от Карамушица и Крив Салих. Призна ми сетне Кривото. „Ако се беше — кай — обърнал да бягаш, нанизал та бях с ножа, че от трийсет крачки мога — вика — чамова талпа да пробия! Ала ти — казва — не се уплаши и това те спаси.“
При такива хора гора да пазиш не беше лесно, още повече те имаха кураж от Али Бекира — българин, ала мохамеданин от драмските села. Минаваше границата, хващаше мулета от нашенско и ги продаваше в Гръцко. Водеше трима с него. Пребили бяха един акцизен заради коня и един овчар, че беше им отказал чеверме да им пече, и оттогава на сербезлиите все името на Али Бекира им беше в устата; с него лягаха и ставаха, с него плашеха и се заканваха. Мене, да ти кажа, не ме стряскаше Али Бекир, ала си мислех друго: в такова време можеш да чукнеш и горския, и полския, и когото си искаш, и всичко да мине върху разбойника.
Конят ми силен — по пладнина бях на „Студената чешма“. Оттам пътят се навива надолу и слиза, слиза — де през храсталаци и сливаци, де през камъни и канари, докато се стигне в Каракуз.
Каракуз не беше село, а няколко дребни махали, пръснати по съседните баири. До реката, настрани от махалите, селяните си бяха направили дървена джамия с мечет, където идваха петъчно време да се кланят. Нямаше ни кмет, ни бирник. Само един наместник в най-близката махала, но заминал и той на харман и аз — ща не ща — отидох в мечета при ходжата.
Заварих го — свалил си чалмата да го не пече, събул си папуците, седи на хладовина под върбите и кърпи някакъв самар. Ни млад, ни стар, брадата му с ножица подкастрена, възрастта му не може да се разбере. „Хош гелдин!“ — „Хош булдук!“ — посреща ме той, покани ме да седна, даде на коня ми сенце, а пък аз издалече го позапитах за горския не го ли е виждал.
— Аз съм — вика ми ходжата — от десетина-петнайсет дена харманджия и никого не съм виждал. Днес съм тука, че имам погребение.
Умрял някакъв си Метко от съседната махала.
— А ти по какво насам?
Казах му, че съм в обиколка.
— Разгеле — казва ходжата, — имал си късмет, че ме завари, да те наредя в мечета да преспиш, а пък утре, като се разсъмне — върви, накъдето искаш!
Мечетът ми се видя схлупено такова едно, мазано с кал, като сайвант, с една широка стая за училище и друга стая, по-малка — за ходжата. В тая одаица имаше върху две дървета наредени дъски за креват, застлан с халища, и отгоре им — пърчови кожи, една върху друга, можеше да има пет или шест. Имаше стол, маса и мангал. Беше преметено, чисто, по стените нямаше размазани дървеници; за една вечер преспокойно можеше да се преспи. Показа ми ходжата как вратата се залоства, с кое халище да се завия и какво да си подложа, а след това извади си часовника от пояса, един часовник като солница с чифтелии капаци, погледна в него и хукна към минарето да вика… Вика каквото вика, пя каквото пя, техни си молитви някакви — а че накрая се обърна към най-близката махалица и ревна:
— Е-е-ей, Расиме-е-е, каурин има тука! Донеси му некву за едене!
Докато викаше ходжата, зададе се и погребението — все мъже! Носеха умрелия, завит в черга, а един стар, брадат вървеше най-отзад и от време на време се провикваше: „Холла, холла! Холла, холла!“ (Аллах, аллах! Аллах, аллах!)
Влезнаха в джамията с ходжата, а пък аз спънах коня да пасе. По едно време чувам — топурка се: тичат из гробището хора, бягат кому накъдето очите видят, с ръце, турени на вратовете, бягат и се не обръщат, като че ги е подгонила смъртта. Като видях, че и ходжата с тях, досетих се, че са ми казвали за тоя калпав обичай: щом се погребва мохамеданин и хлопне първата лопата пръст, всички да бягат и да се не обръщат.