„В това е и неговата драма — в неговата сърдечна мекота, в безкрайната му доверчивост. Варовикът всичко приютява, всичко живо, от лишея до бора… Корените от начало плахо го опипват, опознават, галят го сякаш и го целуват, а сетне го разцепват и разкъсват. Той не се съпротивлява. Знае камъкът своята съдба и се раздава, за да умножи пръстта върху земята и услужи на живота.“
Този чувствителен и артистичен камък има слух и памет, той пази в сърцето си за вечни времена следи от препускане и борби, от застой и скука… Не се учудвам, че това е единственият случай в цялата книга, когато външно спокойният и уравновесен разказвач изменя на себе си и се отдава на непосредствения изблик:
„Обичам тоя камък! Гранитът тежи намусен и внушителен, начумерен, а варовикът те ласкае, привлича с меката си белота, снежния си блясък, който плъзга лъчите и ги разпилява щедро във всички посоки, щедро ги раздава на очите. Гранитът студенее, а варовикът топли… Гранитът е упорит и своеглав под човешката ръка и мъчно възприема идеите на ума и поривите на сърцето, а варовикът сам е и порив, и сърце!“
Не са ли такива и героите от „Диви разкази“ — с порив и сърце? Те са понякога възловати и чепати като оня габър, който никога не се предава и се надсмива над ветровете, но който прави от камъка земя и служи на хората. Те разпиляват щедро топлината на своето сърце — своята безкрайна доброта и сърдечна мекота. Те страдат от своята несмутена доверчивост. Ей, богу, когато чета за варовика, веднага пред очите ми излиза този „будала“ в съзнанието на „нормалните“ хора — Влашо1 пенсионерът, който прокарва пътеки към хубостта и умножава красотата в нашия живот. Той се пита с детска наивност и доверчивост: „Хубост ако няма — тоя свят за какво ти е?“ Той е от онези, които се раздават, някакъв чудак, „смахнат“ за надничарите и подозрителните субекти, един съвременен Дон Кихот, безоръжен в своята доброта, в кроткото сияние на своята мечтателност и обреченост на красотата. Чужд на каквото и да е коварство, той лесно може да попадне в клопката на своите врагове — тези озъбени изкопаеми с мъртвешка студенина в очите. Разбира се, Хайтов е реалист и следователно чужд на романтичните конфликти и контрасти, но той достига унищожаващата сила на гротеската, когато изправя Влашо пред тъмната подозрителност и тоталното недоверие към хората. Не прилича ли този Влашо и на онова ябълково дърво в родопския лес, което сияе с красота и доброта или на онова планинско цвете — капчица красота, която осмисля хилядолетния растеж и хаоса в природата? Няма защо да правя уговорката, че Влашовци не са единици в нашия живот и че техните пътеки, каквато и съпротива да срещат, ще стигнат до хубостта, към която се стремят. Но в устата на този чудак Хайтов е вложил думи, които надхвърлят делничното си значение: всеки с желанието и насоката си!
Светът на Родопите е онзи океан, от дъното на който са извадени бисерите в „Диви разкази“. Докато „Шумки от габър“ имат малко антологичен характер, съдържат разнородни в жанрово отношение късове, носят белега на първоначалните наблюдения и размишления, тук всичко е пречистено и шлифовано, изваяно от ръката на майстор. Тук се радваме на художествено съвършенство, на завършеност на формите. Без да са изгубили своята автентичност, „Диви разкази“ са с няколко степени по-горе от обикновените очерци, есета и наблюдения, защото са плод на едно по-дълбоко пресътворяване. В тях личи дарбата на превъплъщението, която е спътник на голямото изкуство. Не откъслечни монолози някъде сред природата, не мимолетни срещи по стръмните пътеки на Добралъшкия край, под Персенк или Чурал, не ловджийски премеждия и любопитни епизоди, а един нов свят цялостен и завършен, в който живее легендата и съвременността, старата и днешна Родопа. „Шумки от габър“ са ескизи, етюди към картините и характерите в „Диви разкази“. Сравнете немногословните реплики от срещата с Аго Шабан, където за пръв път е спомената историята с отвличането на мома и разказа „Мъжки времена“, за да усетите разстоянието между обикновения разговор и изкуството. Или очерка „Срещи с песента“ и разказа „Ибрям Али“. В първия случай самият автор ще въздъхне за прочутата родопска песен „Руфинка е болна легнала“: „Няма друга народна песен, която да съдържа повече мъка и човешка драма от двустишния вопъл на болната Руфинка“.
1
В текста на второто издание героят на разказа е Блашо, но в следващите издания е Влашо. — Бел.ел.коректор.