И да видиш ти за какво го прати! Да не научело от мен селски думи! Да си не разваляло езика, като му говоря селски. Да кажеш, че съм го учил на псувни? — Не! Изтървал съм една-едничка дума — „шибучка“, „шибучица“! Тънка пръчка за шибане. Казваме й в село „шибучица“, увива се и шиба. Давам я на внучето за кон и му казвам:
— Ето ти шибучица — да се не препънеш!
Че като зина майка му:
— Какво е това „шибучица“? Защо му не кажеш „пръчка“, ами замърсяваш езика му с такива думи?
— Абе снахо, какво има, че детето ще знае такава дума? „Тояга“ се казва на дебела тояга, а на тънката се казва „шибучица“, нека да знае и такава дума, може да му дотрябва!
— Той няма говедар да става, че да му трябва твоята „шибучица“! Той ще следва езикова гимназия и там ще се научи на каквото трябва! Няма да му трябва твоята „шибучица“!
И за тая дума „шибучица“ отгърмя детето в детските ясли.
— По-добре е — рекох на мъжа й, Кирча — да си се върна аз в село, а пък детето да си седи вкъщи.
Но той ме сряза:
— Никакво връщане! Ще се върнеш да кукуваш сам! Да ме носят злите езици по село, че не мога да гледам баща си. Разполагай се, казва, тука, яж, пий и за нищо не мисли!
Яж!… Ама не ми се и яде стоплената манджа от кутия! Сарми в кутия, кебапи в кутия, салами в кутия, всичко в кутия! Отворят кутията, изтърсят манджата, а че вземе снахата и сложи върху нея майонеза… В Германия ходила, видяла, че всичко се яде с майонеза, купила си апарат, прави си я, като се свърши — пак направи, тъй че свършване няма… Телешкото, свинското, сармите — всичко с майонеза! Не може да се разбере какви са триците, дето ги ядеш. А не можеш да не ядеш — серт жена — ще се разсърди.
Веднъж казвам на Кира:
— Тая майонеза ще ме свърши!
— Защо?
— Боли ме стомаха от нея.
— Има си хас — вика той — да си хванал някаква язва! Утре ще те заведа да те прегледат и ако имаш — да ти я изрежат!
— Води ме, нека ме режат!
Туй е кръст: бех готов да ме разрежат, стомахът ми на парчета да направят, само и само от майонезата да се спася!
Рекох веднаж да си счукам лук, чеснов лук, със сол и оцет — да се понаям с човешка манджа. След благата майонеза тая лютина ми дойде като мехлем, та повторих и потретих, но залисах се веднъж, забравих да разтворя прозорците и докторицата усети, че мирише на чесън.
— На какво — казва — смърди?
Аз как да я излъжа — казах й — лук!
— И какво търси тоя лук вкъщи?
— Ами… чуках и ядох!
Синя посиня! Тя като се разядоса, не вика, не кряска, няма такива простотии! Тихо си приказва, кротко, но та реже под лъжичката.
— Много добре, отлично! Ние да събираме с Кира тая покъщнина от разни краища на света, а ти да я омирисваш с чеснов лук! Ето, гардероба вече се е въвонил! Ще повикам — казва — дърводелец да го преполира, инак в тая къща гости няма да приема! В никакъв случай!
Едвам я склоних да не съсипва гардероба:
— Стисни, казвам, очите и пред тоя ми недостатък! Втори път — никакъв лук! Мир да има!
Мир, ала за какво ти е мир! Аз на два пъти влизах във война: в първата — фронтално, а във втората — като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек може преспокойно да умре.
И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!
Викам на Кира:
— Като ходиш по язовирите да ги запушваш и отпушваш, донеси ми върбови пръчки, да взема кошници баре да плета!
— Ти — казва ми сина — твойта кошница си я вече оплел. Седи мирен и си гледай кефа!
Метнал се на майка си, бог да я прости: каже ли едно — не се помества от това, което ти е казал… Ама може да е било лани… по-лани! Няма значение: той си седи на това, дето ти е казал…… Инженерче! Дай му цифри: двете всякога са две… Нулата — нула! Всичко друго — вятър и мъгла. „Лека нощ и лягай да спиш!“ Лягаш, ала не спиш, че като легнеш, и малката бургия почне да върти: „Ето, свои сме уж, викат ми татко, на едно място живеем, на една софра се храним, а сме чужди един на друг! Защо?“
Толкова чужди, че като дойде да кръщават момчето, не пожелаха на мое име да го кръстят — Игнат, че щели децата да му викат Гатю и вместо Игнат да го кръстят, туриха му име ново — Красюмир… Дядо ти — Гатю, прапрадядо — Гатю, и пак живели, хайдутували, война воювали, две на едно събрали, дали на държавата двама Гатювци ятаци, а внучето им — Красюмир! Та махни внучето, ами беше започнал и баща му да се кръщава от Игнатов на Игнатиев. Тъй са беше записал и в телефонната книга: „Инженер Кирил Игнатиев…“ Дрънка телефона, вдигам слушалката: