— Ще те водя — кай — на доктор! Видиш ми се нервен.
— Джиросай ме — казвам — на докторите най-добре, че да си гледаш киното!
Мислех, че ще се досети какво съм му казал, но — не! Думите за него са като цифрите: двете си е две, нулата — нула! Аз пътувам за Широка лъка, той — за Багдад! Къде да се срещнем!
Ето, тая е дебелата бургия, дето ме пробива през нощта. Върти, върти, докато ме хвърли в огън и пот. Рипна тогава да отворя, вятър да ме лъхне, но щом отворя, и гръмне моторизираната пукотевица отдолу: пър-пър-пър, пу-пук-пук, търрр-гъ-ъррр, пър-ррр, пъррр-пър, пър-рр-бу-ум! Прас-ас — праскат мотоциклетите на улицата и те застрелват право в ушите и сърцето. Толчав град бе, наближава милион, с кмет и с една дивизия помощници, как се не намери никой да пропъди тия хиляда, нека са пет хиляди мотоциклета, дето го заглушават и развалят?
Затварям, значи, прозореца и турям главата под чучура! В това намирам сега-засега едно спасение. И в още едно: да си взема очите и да бягам! Пръст ми се иска да подишам, рохкава и топла — жива пръст! Само че с Кира да приказвам, все едно е да говоря на хладилника. Не че е лошо момчето ми — здраво е, работно е и честно, ама, да речеш, не се е мътило в майчин корем, а във варел, та не мирише на човешко мляко, а на бензин! Няма, значи, за какво да си говорим. Само една бележчица ще му напиша:
Кирчо, заминавам си в село. Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси!
Аз ще цепя за Широка лъка, а ти… ти карай за Багдад!
Горски дух
Че какво е на сегашно време да си горски? Нема ни фуражка, ни пушка! Тури бялата риза, хлопне се в камиона и припуши въз бърчините. Ходи къде ходи и преди слънце да зайде, пак са върне. Иде–върне са, иде–върне са, а гората — отива и са не връща… Горски, да ти кажа, Метю Деликадиров — Суруту! Метюва каба на Зелени преслоп на негово име е наречена, че там му е било скривалището. Слушайте, че да ви кажа аз за тоя Метя, дето ни беше тука за година-две и цар, и пристав, и аллах!
Немаше в тоя край тогава ни шосе, ни път. Една крива пътека са изнизваше от село въз баира — низ баира — въз баира — низ баира — четири дена, докато стигнеш град и панаир. Ако пък некой рече да дойде — яка му душа! Едно акцизно бе тръгнало за насам да брои овцете, та са бе сринало с добичето си барабар от Орлов камик — долу в дерето.
Говореше се тогава, че са го бутнали наши, ама как е баш — не се разбра. Детища като мене ходихме в дерето да го търсим, но орлите го беха разнесли. Имаше орли тогава много… Имаше, да ти кажа, всичко: овце, кози, имаше гора… Гората беше дюс! Немаше ни засеки, ни посеки, ни просеки… Като вървиш през нея, чува се отляво и отдясно: хруп, хруп, ама какво хрупти и са троши — не са види! Такава беше тая дядова и прадядова гора — невидела лесничей и горски.
Тя виде, ама сетне… За първи път дойде лесничей на Петковден, помня, като да е било вчера. Стана дума да му се търси шиле за чеверме, а пък на Петковден шилетата са вече едри, жилави, не като за лесничей, та мене в Борово ма чак проводиха агите да взема от некой си овчар младо яре-кьорпе. Пекоха го на „Метюва каба“… Пече го Метю. Той минаваше за баш чевермеджията в село. Лесничейчето беше манечко, суханавко, със зелена шапка, закичена с пауново перо. Яде каквото яде — неговото ядене беше като за дете, а че седнаха да мислят с агите кого да направят горски. Тоя ли, оня ли — лесничейчето впря очите си в Метя:
— Защо — вика — да не направиме тоя? Хем и чевермета знае да пече!
— Бива — рекоха агите. — Той и без това е куц с едната си нога, та не го бива за оран и копан, нека да запуши баре тая дупка!
Тогава лесничеят рече на Метя:
— На тая гора си ти сайбият отсега! Хубаво я чувай и не давай да се крати!
А че извади една фуражка със зелена препасалка и му я тури на главата. Малка му беше, ама и агите понатиснаха оттук-оттам и му се хвана. Хубава шапка с черна козирчичка, със зелена препасалка и една ситно нагърчена кокарда — жълта. То не беше кокарда, ами какво да ти река — магия! Сбра очите и на мъжко, и на женско, а пък за Метя да не приказвам: смок ако си видял как от старата си кожа се измича — тъй и Метю. Хвърли доламата, метна джупкен, нарами едно адамбойлия шишане, върза на ногите бели навои и да ти кажа, спре и да куца, ей! Почна да си ходи право. Има едни, турят ли фуражка — накървавят и очите. Метю — не! Бистри си останаха очите му, накървавяше ги само от време на време за тия, дето без очи накървавени са не оправят.