— Е-е-е-ей, хора-а-а-а, не съсичайте гората, лошо ще ви стигне!
Повторило се няколко пъти. Едни си рекли: „Човек е!“ Други викали, че е дух. На втората вечер викането се повторило:
— Не кърдисвайте гората-а! Лошо ще ви стигне!
Едни ги дострашало, викали: „Да си ходим, не е тука за седене!“, а пък търговецът ги нахокал: „Уплашихте се — рекъл — от един перушан помак! Я да си гледате работата! Ако потребва — имаме тука и оръжие, и власт!“
Рекъл за оръжие — ето ти оръжието се обадило: пукнала пушка от незнайна страна и куршумът й продупчил коня на старшията. Втресе го оня с ширитчетата и до вечерта — измете се. Търговецът имаше под една бука вързана люлка, пропукала пушка — в сиджимите на люлката, и големецът се изтърсил на земята. Белна му се капелата към общината, дигна се вътре дандания, разлетеха се пъдарите да дирят из букака, ама то е все едно в купа сено да намериш игла.
Търговецът спа в общината. От пещерата през нощта пак излезе оня глас:
— Не кърдисвайте гората — инак лошо-о!
А вечерта на другия ден пламна бичкията, та се дигна огън до небето. Зачукаха байрямския тъпан хора да събират да гасят, ала никой не отиде. Гасиха дърварите само, но и те без сърце, и бичкията кротко, хубаво си изгоре.
Търговецът се качи на муле и замина. След него — и дърварите. Останаха си елите натръшкани и работата се закроти. Немаше тогава телефони-мелефони, че да стрескат мемлекета. Метю си пукаше топа, водата си течеше, гората си ехтеше, само че… не бе за дълго.
Една вечер дойдоха двама джандари, забраха наместника и право в дома на Метю. Той живееше с майка си. Женило се бе, ала жената му умре, и вече не повтори. Вика го наместникът, подава се Метю и джандарете го вкопчат. По риза, както си бил, и с фуражка. Карат го в общината, свалят го в зимника и — бой, бой — да признае кой бичкията е палил. Дънили го, ритали го, парили го с вода, пържили със слама, ала чейнето му не разковали. На сутринта вързали ръцете му с въже и го подкарали за града. Вървели тримата един зад друг. Метю вързан най-напред, след него — единият джандар с пушка, а подире му — другият. Пътеката — заклечена с клечки и с шума, не видели джандарите кога Метю е сдъвкал вървите и са развързал. Запретнал един буков прът и с него — в очите на джандара. Пленява ги и двата. Взема им патроните, съблича им гащите и ги оставя да си ходят. Връща се в общината с две пушки: едната — на едното рамо, другата — на другото. Намира си фуражката в зимника, налага я, а че вика на агите:
— Отсега или мирно ще седите, или ще дам огъня на целото село! Гората един сайбия има и тоя сайбия съм я!
Харно, ама имало и друг сайбия, та проводи конни джандари — взвод ли, ескадрон ли — не мога да ти кажа. И Метю подразбрал кога ще минат, а че залостил топа в Ждрелото, натъпкал го със стари железа и го прицелил. Като се задала кавалерията, викнал:
— Връщайте са, конници джандаре, или ще ядете джепането.
Поспрели са ония, ала капитанът им ги напцувал, и подкарали пак. Тогава Метю боботнал с топа и джандарските кобили се намерили една въз друга, а пък джандарите един с друг са не видели. И не припари вече никой — ни акцизен, ни стражар. Цяло лято! Метю си бранеше гората, овчарите събираха угарките в кратуни, водата си течеше, гората си ехтеше, а ветърът измете пепелта от изгорялата бичкия, та са не познаваше къде е била. Само че Метю вече не спеше вкъщи, а шишането му си беше все в ръцете. С едната си ръка яде и пие, другата лежи на кондака. В къща и в община не влизаше… Хора не наближаваше. По дерета не минаваше… Вълча му работа!
По едно време хабер допадна до Имамчето Сабри (ходил бе в Пашмакли на панаир) — да идел Метю да си му дадели горската заплата. Разправяло Имамчето, че са били уж събирали началниците и са препирали кой бил крив и прав и са намерило, че кривината не била в Метю, че дори заслужавал по-нагоре да се вдигне.
Верваше ли Метю, или не верваше — не зная, ала пушката си му беше все в ръцете, та и на джамия ходеше с нея. Всеки петък — такъв бе адетът в село — нашите колибари се събираха на „джумая“. Попее ходжата, помолят се на аллах, сетне — съберат се под старата върба на лаф. Вареше се кафе, продаваха се шекерчета, леблебии, ставаше нещо си като пазар. От време на време се колеше и добитък, та колибарите се пооблажаваха с печенко и пърженко. Немаше тогава кино-мино, мереха са кефовете на кафе: едно кафе — кеф! Две кафета — курназлък! Три кафета — агалък! Ала за три кафета требваше или да си имамин, или хаджия, или да си Метю. Като мене детища броеха кафетата или пък — ако бубайко ни е дал по каравелче — купувахме си леблебии.