И ужким взе да се подрежда. Прати ме тъстът при овцете му в Гюмюрджинското поле. „Ти си ми — казва — зет, мои-твои — разлика няма, гледай овцете паша хубава да хванат, повече мляко да доят!“ И аз се хванах паша да правя на овцете. Имаше и мугленски овце близо до нашите. Всички се натискаха за паша. Мътно време — няма кой да ни оправи, разправяхме се ние, овчарите. Карахме се, канехме се един на друг, докато веднъж те решили маслото ми да светят. Една утрин другите овчари отидоха на паша, а пък аз останах на къшлата качамак да им сваря. По едно време прихлопа кон и на къшлата се изтърси Саню Хаджи Бекиров — Перчемлият. Той беше муглалия, свои овце нямаше, ала беше палаво, диво, сербезлък продаваше и с това си вадеше хляба. Ако трябваше да се набие някой или уплаши, или убие — него пращаха. Ако трябваше кон или коч да се открадне — пак опираше до него. Та него те проводили с мене да се разправи. Как е смятал да се разправя — дали да ме бие, или да ме трепе, не мога да ти кажа, ала като видях неканения гост, разбрах, че работата е дебела. Конят бе висок, а Перчемлият върху него се навъсил като облак. Аз до краката на коня му — с голи ръце.
— Карърръсана сиктимини! — напцува Перчемлият и изтегли каракулака от канията. — Сега ще те видим чии овце ще гониш ти!
Ножът още като блесна, аз се наведох, барнах коня за коляното и го търколих на земята с ездача барабар. Перчемлият изпусна ятагана — допипах го аз. Взех тогава оглавника на коня и като почнах: брисах го, млатих го, докато взе да се моли и цървулите ми да целува да го пусна. Пуснах го и повече нито се видя, ни чу. Това беше около Петровден, а на Малка Богородица тръгнах да се връщам аз в село, прясно сирене да занеса. Имаше зидари нашенци, отиваха си и те за в село, та можеше да мина планината с дружина, но сърцето, заиграло за невяста, не търпи с пешаци да се влачи. Сбутах коня и отпрах самичък. Ташкапия като наближих, гледам три-четирима копанари, седнали край пътя, ручат. Единият, като ме видя с тагарчуци, дойде при мене и се замоли да му извадя от тагарчука малко сирене. Наведох се сирене да му извадя, а в това време — с дърво ли, с тояга ли, не мога да ти кажа — лупна ме в главата и аз се търкулнах от коня като отбрулена круша. Налегнаха ме тогава и четиримата и ме зачукаха с тоягите като фасул, когато се чука. Все мъжища бяха яки, месата ми захвърчаха на парцали. По говоренето ги разбрах, че са от Змеица и че са овчари. Единият, като праснеше с тоягата, все викаше: „На̀ ти паша! На̀ ти паша!“ А като взех да викам, затъкнаха устата ми с трева.
Биха, докато шавах. Сетне спряха и са изгубиха в букака, като ме оставиха с коня по средата на пътя. Настигнаха ме тогава дюлгерите, качиха ме на коня и поискаха да си ме карат в село. Казах им: „Не! В село тъй се не явявам. Аз ще се върна сам в Саръ-Шабан!“
Вързаха ме на коня да не падна, дадоха ми оглавника в ръка и се разделихме: те към село, аз — обратно. Кръстеха се подир мене, смятаха, че няма да стигна до Саръ-Шабан, но корава душа имам — стигнах. Лекуваха ме в болницата една неделя и тогава се върна един от дюлгерите от село и от вратата ми вика: „Да се смееш — вика — и да пееш, а не да пъшкаш! И литургия — вика — да заръчаш на попа да отслужи, че си се отървал само с тоя бой!“ И ми разправи тогава, че малко по-нагоре от това място, дето змеичани ме завалиха и биха, ме очаквал, кой, мислиш? Перчемлият с дружина. Били подострили кол, да ме наръгат на кола, и жар били направили — да ме опекат на жар. Чакали само да мина, без да знаят, че и други са ме чакали с мене да оправят стари сметки…
Лобут, лобут, ама и от него имало, значи, хаир! Че ако той не беше, щеше да има кол и жар!
Ядох лобута, ала се върнах в село с овце! Шестстотин и шейсет, тлъсти, ей с такива рунтави опашки. Три пъти накарах овчарите през селото да ги прекарат, че да видят нашите катраничени на какво се вика „овце“. Като звъннеха ония ми ти чанове, като се разлаеха ония ми ти кучета — ела да видиш радост и кеф. Де да съм знаел, че и многото радост не е за радване. Рекох веднъж на тъста ми да продадеме сто овце и да си направиме хубава къща.
— Ти — казва ми тъстът — като станеш сайбия на овцете, тогава ще продаваш.
— Ама как? Не са ли ни овцете общи?
— А че отде-наде?
Дума върху дума, разбра се, че моят тъст хабер си нямал да ме направи на овцете си ортак. Че за него аз съм бил един аргатин без пари и неговите думи за „общо“ и „наше“ били залъгалки само, въдицата му да клъвна.
Скарахме се. Казах му, че лъже и е стипца. Той ме нарече ранник и Пулю и ми удари два шамара. Два шамара пред очите на жена ми! Щеше от пармаклъка да го метна, но ме спряха. А той, урсузинът, какъвто си беше лют — решил напълно да ме свърши и накарал кмета на война да ме повикат. Баш тогава сбираха за Европейската. Кривата нога не ме спаси: „Връщаме — рече докторът — само с дървени крака, но ако питат мене, и такива не бива да връщаме. Защо са му крака на войника? Войникът трябва да се бие, а не да бяга! Тъкмо да си седи в окопите!“