Улови ни един фелдфебел и започна:
— Лягай-ставай! Налево-надесно! — докато ни горе-долу поприготви за войната. Още малко, ще се товаряме на влака и ще вървиме да се бием, но на мене акълът ми не във войната, а в ония двата шамара, дето ми лепна тъстът пред жената. Овцете му да ходиш да пасеш, смъртни врагове да събираш, а той — с шамари да ми се отплаща! Реших: няма да отида на война, докато не върна на дяда си една хубава беля. Отивам при фелдфебела и му казвам: „Тъй и тъй, господин фелдфебел, млада невяста имам, дай ми три дена отпуска, а пък аз ще ти донеса от село една жълтица и пет оки мед!“ „Дадено — казва фелдфебелът, — върви!“ Нарамих пушката и тръгнах. Вървя и си мисля каква ще е белята. Да подпаля кошарата с овцете — мили ми са овцете. Да подпаля къщата му, току-виж — изгоряла и жената. Снопите бяха овършани — не мога снопите да му подпаля, и реших тогава пчелина да му съсипя.
Стигнах в село през нощта, заклах две кози, направих два тулума и ги напълних с вода. Качих ги на коня и отидох на пчелина. Издавих пет-шест кошера, та им събрах меда, а след туй се развъртях и всичките двайсе и седем тръвни ги натръшках в дерето. Свърших си работата и си тръгнах от никого невиден и нечут. По средата на пътя се размислих: каква полза, че натръшках тръвните му в реката, ако дядо не узнае тая радост откъде му е дошла? Върнах се, изправих се на стремената на коня пред дядовите порти и са провикнах: „Излез, излез, дядо Ангелачко, да ти кажа колко струват два шамара!“
След два дена се намерих в гарнизонния затвор и войната свърши. От нашата трета рота на четиридесет и първа допълнителна дружина не се завърна нито един! Ако не бяха двата шамара, щеше да съм и аз отдавна при о’бозе почившите герои.
След войната засили се другата орисница — добрата. Тати рече да ни дели с брата и ми даде трийсе овце. Като на ранник даде ми най-лошите, повечето ялови. Аз пък ги продадох. Попасох ги малко и ги продадох на един джамбазин от Гърция — Адил са викаше. Беломорието ни го бяха взели, ала границата беше халтава, минаваше се лесно. Адил идваше да купува овце, че там беше тогава глад. Даваше жълтица за овчица! Взех трийсет жълтици, па си рекох: защо не ида аз в Петвар или Осиково, дето се продаваха четири овце за жълтица, че да ги засиля през границата на моя търговец и да взема сто и дваесет срещу триесет жълтици? Все Милю ли ще бъде на тоя свят ахмак!… Едно буре вино за граничарите, един овен за чеверме и работата стана. Лесна беше тогава границата, не като сега, можеше да прекараш каквото си искаш.
Сто и двайсет овце продадох, сто жълтици на ръка получих, а останалите след няколко дена Адил ми ги донесе в моето село Катраница на ногите, дето се вика. Честен човек! Границата минал, рискувал, само и само на уреченото време да имам парите. С тия пари накупих други овце, прекарах ги, продадох ги, нови събирах и продавах, докато се събраха в ръката ми петстотин лири! Ако си нямал петстотин лири, мога да ти кажа какво е да ги имаш. Друго стъпваш, инак се кашляш — дълго и дебело, а докато ти се кашляш, другите те слушат и мълчат. Кашлянето става дълго, крачката ти става дълга, та не ти се иска да ходиш, ами все да прекрачваш: и хората, и хайваните, и къщите, и баирчините биля. Такова нещо са петстотин лири… И главното е, че всяка парица отваря ищах за две. Имаш ли петстотин, искат ти се хилядо! И аз наистина се подпрех петстотинте да направя на хилядо. Уговорихме с Адила да му закарам нови хиляда овце на три пъти по триста и трийсет. Пуснах джамбази, пазарих овчари. Чевермета се пекоха, армагани се раздаваха на тоя и оня, но на уреченото време първото билюче мина. Следната вечер — другото, и на третата — третото. Тъй се бяхме уговорили — да е на парчета, а пък аз да отида с последното парче да получа уговорените лири. Отидох, Адил ме чакаше. „Хайде — вика, — аратлик, да дойдеш с мене в Скеча (тъй се викаше тогава Ксанти). Да отидеме, да ти наброя парите, че бродят тука всякакви хора, та не посмях с толкова пари да дойда.“ Качихме се на конете и тръгнахме. Като наближихме Азмака, дето се отбива пътят за Габрище, Адил вика: „Дръж ми, кай, поводите на коня, а пък аз ще се отбия по себе си, кай, тука за малко.“
Чаках малко, чаках много — няма нито Адила, нито Адилица. Взех да го викам — никой не се обажда. Затърсих го в шумака да не би да е припаднал — няма и няма! Разбрах какво ми е скроил меденият мой Адил и хукнах обратно овцете поне да сваря, че да ги върна, но не намерих нито овца, ни опашка. Контрабанда си правил, не можеш нито на гърците, нито на българите да се оплачеш. Имаше там един от моите овчари, чакаше ме да си вървиме. Тодор от Широка лъка. „Тодоре, викам, каква ти е гегата?“ „Дрянова е!“ — казва.