— Като е — викам — дрянова, аз ще легна, а пък ти удри и не питай защо. Удри, казвам, инак една пара няма да видиш!
Десет геги ми удари Тодор, а че яхнахме конете и се върнахме в село. Седнах да плача — не мога да плача. Седнах да пия, не ме хваща нито вино, нито ракия… Лошо-о, викам си, лошо-о! Откъде да знам, че това лошо било само за мезе, че истинското лошо идвало подире му. На втория ден дойдоха в село Перпеланът, приставът, с двама стражари от Дьовлен и — право у дома, вкъщи. Ни добър ден, ни добър вечер.
— В името на закона — арестуван си! — И командва на стражарите: — Вържете го!
— Защо бе, за какво?
— Тръгвай и не питай!
Стигнахме в участъка и започна следствието:
— Кажи, какви са ти работите с шпионина?
— Възгеч бе! Какъв шпионин? Никакъв шпионин не познавам!
Заиграха с дървото и работата стана ясна. Тоя Адил, дето вкъщи съм го приемал и гощавал, търговия уж да въртиме, бил и шпионин, та хем в кесията ме удари, хем на тоя огън ме накладе. Казвах, че аз нямам и хабер, но кой ти вярва! От участък в участък, от тоя жандар на оня, от оня на тоя, докато се намерих пак в гарнизонния затвор сам-самичък и под ключ. Съдиха ме и ме осъдиха на разстрел. И щяха да са ма натирили на оня свят, ако не бяха хванали Адила. Разбраха мойта работа каква е и ма отпратиха да си вървя.
Оттогава наемам се да позная женско от мъжко, яре от агне, мършаво от тлъсто, но кое е за лошо и кое за добро — това не мога. Нито се хващам, нито се наемам.
Идва преди… преди година-две ли, не мога да ти кажа, Ангелачко, моят син.
— Татко бе, намерил съм една хубава мома в Кричим, бива ли да се оженя?
— Ти — казвам — отде я разбра, че е хубава?
— Ами гледам я.
— С гледане, сине, ако се разбираше лошото от хубавото, аз щеше да съм сега окръжен управител. Щеше да отида в шумата… Ама тогава през шумата хубаво се не видеше — кое е лошо и кое добро.
Тъй или инак — ожени се Ангелачко за момата и заживяха бей гиби. Той на канарите вади коджа пари, ама нали на парите насит няма — заяде се Ангелачко телефонистка да я прави в града. Риба лови на тоя, на оня — назначи я.
— Ей сега — вика, — татко, съм добре. Имаме си къща, нова, ще си купя калтироп и друго ми не трябва нищо!
Тъй я скроило момчето, ама телефонистката инак я ушила. Вкопчила се с началника на телефонистите, хвана я момчето на място, отпра й един лобут и тя побягна в тяхното село. Той от мъка взе, че се напи и подпали къщата, да си не спомнял нито за къща, нито за жена.
Жалят ни хората: каква беда, каква беля! Чувам ги да си приказват: „Остарял е, казват, Милю и кантарът му не лови. Затова се е ухилил. Господ да пази!“ Аз чаткам броениците и не давам пет пари, че ми е ясно: мътната вода рано или късно ще спре. Рано или късно пак ще дойде бистра!
А тя дойде не от един, а от три чучура цели. Като разчиствахме пепелището на къщата, бутнахме дувара и на старата, дядо Ангелачковата къща, и се намери там в едно бакърче — какво мислиш? Дядовото Ангелачково имане! Трийсет империала от австрийските и сто лири!
Ха сега върви да ми кажеш кое е за лошо и кое — за добро! Аз това му и казвам на моя Ангелачка: „Светът е, казвам, сине, много засукан и заплетен, за да познаеш ти кое е за хубаво и кое — за лошо.“
Букова глава
Певецът в черквата ни се разсърди. Когато кръщавал попът и опявал, не го викал да пее, ами той си прибирал таксите — и певецките, и попските.
Не щеш ли — за Петровден се яви една жена да й се служи частна служба. Бихме една, бихме втора камбана — певецът не идва и службата не може да захване.
— Иди — вика ми попът — да повикаш Илия.
Отивам у Илия.
— Две камбани биха, защо не идваш? Трета ли чакаш? Без тебе попът не може да служи!
— Нека си служи сам! Като знае самичък да събира таксите — нека да служи!
Ами сега? В черквата хората чакат — външни хора, градски. Дойде ми тогава в ума, че в общината един от писарушките знае да попява. Навремето за поп се готвеше, но владиката го подуши, че е от червените, и отказа да го запопи. Та отивам аз при него.