— Идвай — казва, — чичо Вранко, че те вика в общината председателят!
— Кой е при него?
— Има и един милиционер с чанта.
Отивам в селсъвета и гледам: полицаят и председателят. Разбрах, че некакво ще ме разследват.
— Седни, дядо Вранко! — вика полицаят.
Седнах. Председателят кротува. Думата значи има стражарят.
— Нещо ново?
— В село — казвам — нищо!
— Кажи де, кажи!
— Какво да кажа?
В същото време вратата се отваря и влиза Бъклара.
Обръща се тогава стражарят към него:
— Бай Маньо, я ти кажи!
— Какво?
— Кажи за дядо Вранко!
— Какво да ти кажа? — извива си очите и ма гледа. — Няма какво да кажа!
— Нещо да е правил?
— Нищо!
Председателят го гледа и са подсмихнува.
Но стражарят му се вреза:
— Как така нищо? Ами аз за какво съм дошел? Да не съм дошел от само себе си? — Бръкна в чантичката и извади едно писмо. — Тоя подпис твой ли е?
Бъклара туря очилата и навива главата.
— Мой!
— Щом признаваш, че е твой — казвай!
Пита го стражарят, а Бъклара суганиса:
— Нищо нема!
— Значи нема? — вика му стражарят малко сръдно. — Ами това кой го е написал, аз ли? — И чете:
ДО НАЧАЛНИКА НА МИЛИЦИЯТА
Другарю началник,
Явил се е един мошеник в селото ни — ни началник може да му внуши акъл, нито милицията може да се разправи с такъв дебелоглав. Неговата глава не увира от нищо, защото е букова. Не дори и букова, а мешова. И тая глава се казва Вранко Йотов, дето откраде иконата на свети Димитър и я продаде на легацията за 6000 лева нови пари!
— Тоя ли е Вранко Йотов? — пита го стражарят. — И защо викаш ти, като те питам, „нема нищо“? Казвай сега какво е извършил, щом му е главата букова?
Маню си мълчи. Хвана го тогава стражарят за врата като вълк шиле когато хваща, отвори вратата и го бутна вън.
— Марш! — казва. — Идиотин!
И са привърши делото с иконата.
Излезнах чист, ала ме хвана яд, че се е хванал Бъклара да ме черни, та свиках черковните настоятели — попа го нямаше в село. Попът е на три села поп, та идва само когато има за опяване или венчаване. От петима настоятели двама се събраха, другите — изселени.
— Тоя човек — казвам — не е за черква!
— Защо? — питат настоятелите.
— Защото забележих некакви работи в черковата. Недобри!
— Какви?
— Краде!
— Немаме черно на бело — викат настоятелите.
— Нема и да имате, като не стъпвате в черква… Влезте — казвам — в черквата и ще видите! Той е съблякъл ризата на света Богородица, дето й беха дали, отрязал й е тантелите и накичил с тях престола на жена му, дето се продават свещите! На Исуса Христа е турил една кърпичка за нос, заиглена с кабърки в челото! На Три светители през очите е метнал един потник, запушил им е очите да не гледат какво се върши в черквата. По-напред — казвам, — като стъпи човек на вратата на черквата, и светците всичките го гледат в очите, гледат, значи, кой влиза и излиза и държат сметка! А тоя сега на всичките им е запушил очите да го не гледат, като краде!
— Верно бе! — казват. — Ние да не забележим. Пълномощен си да го проследиш!
И аз следя: подариха на черквата две бравчета.
— Дядо Вранко — питат настоятелите, — какво да ги правим? Кой да ги гледа?
— Хванете ги, занесете ги при хоремаг и ги продайте на търг. Както си е редно.
Рипна Бъклара.
— Няма — кай — да ми се бъркате в работата! Аз имам едно шиле и двете черковни — стават три. Както ще паса мойто си, тъй ще гледам и черковните, а пък есен, като станат едри, ще ги продадем на живо тегло, за да паднат повече пари!
— Ашколсун, Маньо! Добре!
Стана есен, срещнах Маня и го питам:
— Какво станаха шилетата? Хвана ли пари?
— Попът ги закара — вика — в баните, там ги е продал и парите си ги е завел по книгите.
Когато дойде попът, влязох при него в олтара. Бъклара вънка пее, ама като чуе, че приказваме, спира да пее, за да разбере какво.
— Попе — казвам, — колко пари фанахте от шилетата?
— Кои шилета?
— Тия, дето си ги продал, черковните!
— Нема такова нещо! — сепна се попът. — Кой ти каза?
— Певецът!
— Абе той — казва — миналия път ме пита какво да направи с шилетата, но аз му казах да ги обяви на търг. Сетне, като го попитах какво е направил, каза ми, че нямало желателни за търг и ги спазарил по доброволно съгласие, едното за седем лева, другото — за пет.