— Стига! — вика попът. — Ясно! Да не събираме тука цялото село. Предай ключовете, Маньо!
Не ги даде, ами ги фърли.
— Ето ви ключовете — казва, — ето и оставката!
С уволнението, значи, се приключи.
Имаше сватба тоя ден. Като венча попът младоженците, ми казва:
— Хайде, дядо Вранко, да отидеме в дома на младоженците на гости.
— Не съм канен!
— С мене ще вървиш! От десет години си клисар. Станал си, дето се вика, половин поп! — смее се попът.
Като тръгнахме към младоженците и си вървиме в пътя, викам му на попа:
— Попе, знаеш ли ти какво съм намислил! Бъклара ме набеди, че съм откраднал иконата на свети Димитър, и върху мене остава едно петно, дето се не изпира нито с тупалка, нито със сапун. Очерни ме той, а пък аз, за да бъда оправдан, ще заведа едно дело да го съдим за открадените дарове. Когато се назначи делото пред общинския народен съд, тогава ще разгласим по радиоточката, който е подарил през Манювото време дарове — да каже какви и тогава да можеме да направим цялата сметка на завлеченото.
Попът спря на средата на пътя.
— Аман! — вика. — Дядо Вранко, само тая работа недей!
— Защо бе, попе? Той като може да черни, аз не мога ли! И аз ще го очерня, та Марица да не може да го измие!
— Аман-заман! — замоли се попът. — Ако ми имаш уважението, няма да го правиш! Ще стане черквата резил! Те и без това са ни турили на око!
— Черквата не е краднала, за да я правим резил! Краднал е питропът!
— Дума да не става! — развика се попът. — Дума да не става! Ако искаш проверка да се направи, ще съставим вътрешна комисия да провери, ще го начетем и — край! Какво съм аз виновен, че той е крал!
Сепна се някак си попът и на сватбата — без кеф. Тъпани, гайди, ала той без кеф. Излязохме от сватбата, а Бъклара чака попа да си му даде заплата.
— Попе — казвам, — никаква заплата! Заплатата му е под запор!
Маню вика:
— Попе, парите! Парите или — не знам!
Аз му викам:
— Никакви пари! Или аз ще правя каквото знам!
Намери се сиромахът поп между два огъня, ала моят му се видя по-опасен.
— Маньо, черквата няма в момента никакви пари и не мога да ти платя заплатата.
Маню вика:
— Ами от ливадите парите? Ами от свещите?
— Те са по други параграфи — вика попът.
— Ти — казвам, — попе, защо цепиш на Маня басма, та му не кажеш направо, че заплатата му е под запор!
Кипна тогава Бъклара и вика на попа:
— Аз — казва — ще горя с две заплати, но и твойта черга ще подпаля, отче, хубаво да знаеш!… — И си тръгна.
Попът се уплаши, затича се и го настигна и взеха нещо да се препират зад дувара. Наперих ушите да схвана, ала съм глух, слабо чувам и не чух. Като се върна попът — лицето му се нацяло изменило. От червено станало на бяло.
— Какво та — казвам — уплаши тоя?
— Писал е — кай — на архиерейския наместник.
— От едно писане толкова дерт? Той нека да пише, ще пишеме и ние, че да видим кой ще надвие!
Огледа се попът наляво и надясно, а че ме запита:
— От много време си вече клисарин — не си ли мераклия да те повишиме за епитроп?
Толкова време се говори за нов епитроп, попът дума не отвори, а сега изведнъж: „Ставаш ли епитроп?“
— Попе — казвам, — ще си помисля!
— Мисли — казва — и дано света Богородица та просветли да не ровиш — казва — около светата църква!
Сега седиме вкъщи с бабата и мислиме кое ще бъде по-доброто: да ровя ли докрай, или да стана епитроп?
Ибрям-Али
Мъж и половина, като ти кажат — тоя беше! Ако че бе разбойник. Виждал съм го много пъти, като идваше на къшлата ми за хляб, и колкото пъти го виждах, всякога се чудех, абе каква е тая пъргала жила! До главата ти дойде, настъпи те, дето се вика, а нито си го ти усетил, нито кучетата имат някакъв хабер! В Делисивковия двор четири кучета имаше, а той влезе през двора, а от двора — в Делисивковата стая, сложи му нажежената пиростия на главата и си отиде, без куче да джафне. Навърза ги сетне кучетата Делисивко на синджир и ги изтрепа с чифтето, дето не дали никакъв знак.
Попитах веднъж Алито:
— Абе какво ги работиш тия кучета, та не те усещат?