— Мъчно ли е — питам го — да си разбойник?
— Ако можеше свободно да се пее, не е мъчно. Хайде — вика — да попеем, ала тихо-о!
И запя. Той имаше едни чакърести очи, корави, като те гледаше строго, като че подстригва пъпа ти с ножица, но като запееше, ставаха меки и кротки — можеше в тях да си натопиш зехтин.
— Такова тихо пеене — вика — е едно и също при хубава жена да легнеш със завързани ръце.
Това бяха последните му думи. Шумна се в гората и замина. Аз в общината не обадих, ала за двата чана както ми каза, тъй направих. Звънтеха двата чана, както се бяхме разбрали — все на весело и на спокойно, но Алито вече не дойде. Пусна се дума, че границата минал и го затрили някъде в Гръцко.
Разбойник, такъв-онакъв, ала ми стана, да ти кажа, криво и взех, че вързах алтънджи девето на най-големия коч, натрих му корема с коприва и го пуснах да разлюлява чана. Като припна оня коч, „лунгуур-у-у-у-ур“ — на оня връх, „лунгу-у-ур“ — на срещния, по ниви и ливади — „лунгу-ур, лун-гу-ур!“, по дъбрави и дерета, по-високо и по-ниско — цял ден млати тоя чан като камбана, докато планината и гората чак разбраха, че се е затрил Ибрям-Али. (Ибрям беше арамийското му име, та понякога вървеха и двете.)
След това мъки в живота ми се случиха големи: стана превратът двайсет и трета, юрнаха ни с калъча и отнесох много бой. Сетне пък криза ни налегна: агнешката кожа струваше повече от агнето! Изкорених овцете, купих си два катъра и започнах да си вадя хляба с кирия. Бичени дъски надолу, а за нагоре — сол и газ.
Една събота слизам на Станимашката гара да натоваря петел-сапун. „Разгеле — рекох си, — влака баре да погледам, че да разправям на децата що е влак.“ Пристигна влака и гледам аз — слизат кокони с капели, такива-онакива, а пък аз се зазяпах да гледам. В същото време тури се една ръка на мойто рамо. Обръщам се: един с мустаки, астраганена гугла с червено дъно и чакърести очи. Коленете ми отмаляха изведнаж.
— Тихо! — вика ми той. — Какво търсиш на тая гара?
— Товарям петел-сапун.
— Разгеле! Хващай катърите и да вървим!
Барам потурите му — асъл потури, няма лъжа. Гледам в лицето — тоя е! Ибрям-Али.
Като излязохме накрая на града, попитах:
— Абе ти — казвам — от оня свят ли се връщаш?
— Карай — вика, — по-нагоре ще ти кажа!
— Закъде?
— За Чепелли…
За нашето село, ще рече. Бодна ме някакво си под лъжичката.
— Няма ли да те познаят?
— Почакай ме — казва — малко, но се не обръщай!
Слезе от катъра. След малко обръщам се да видя какво става и забелязвам, какво, мислиш? Един бабанко чернобрад, с плетена шапка. На две крачки се изправил и седи. „Бре, майка му стара — викам си, — какви са тия чудеса, да изникне из неуздавица толкав мъж?!“
— Кой си пък ти бре?
— Ибрям!
Като рече „Ибрям“, засмя се и разбрах, че е Али. Свали си брадата и се уверих. Де ще зная, че можело да има на света купешка брада!
— Тъй — казвам — не в Чепелли, в Пашмакли можеш в околийското да влезеш и с пристава да пиеш кафе и няма кой да се досети, че си ти!
Махна си той брадата, тури си я в дисагите и я извади чак като наближихме Чепелли. А през това време ми разправи, че идва от Одрин с железницата. По-преди бил в Гърция, оттам преминал в Турцко. И все току повтаряше: „Разгеле, че на гарата се случи ти!“ Такава била работата му, че трябвало да има под ръката си верен човек.
— Само че — казах му — кървави работи не ща!
— От тебе искам едно — вика ми Али, — да ме вкараш в село на кирия и да казваш, ако те попитат, че съм кехаята на Стойчоолу от Шумнатица. Куц съм, та ме возиш. Работата ми ще бъде кратка, няма да е кървава.
— У дома ли да те водя?
— Не! У дома се водят свои хора. Затова ти ще ме оставиш в хана.
Като минава покрай дърветата, къса букови шумки и ги дъвче.
— В нашия край — вика — шумата е като чеверме! В Анадола няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия.
Види ли коритце, и спира.
— Чакай да пием!
Слезе от катъра, пие, тури си главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска…
Като влязохме в борикаша, спря до една борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърна.