Казах си тогава истината:
— Лъжа те! Защото ти, казвам, ще се махнеш, а пък аз няма къде в джендема да отида! Ей това е истината! Кой ти е крив, че се разпя.
— Ами тъй си кажи, защо не кажеш! — вика ми Али. — Мене такъв кираджия ми не трябва. Аз — вика — закопаните лири смятах с тебе да деля, но щом си се уплашил, връщай се, докато е време, а пък на мене пътя за границата ми е ясен и без теб. Обръщай се и тръгвай! И не бой се, в гръб не стрелям!
Съжалих за всичко, ала късно. Не за лирите! Не за опустелите му лири, а за това, че с лъжа се омърсих.
— Алия — казвам, — аз мога да дойда с тебе, ако ти трябвам честно и без лъжа!
— За лирите ли, а?
Запуши ми устата, та ме дори задави. Хванах оглавника на едното муле и си тръгнах. Другото му го оставих. Преди да си тръгна, рекох му:
— Две последни думи искам да ти кажа: слушай ме и знай, че ти го казвам от сърце. Цялото село вече знае, че си тука, имаш и присъда за въже! Гъгрицата е човек шпионин на полицията, а в кръчмата видех на Фандъклията, дето ти троши крака, голямото момче — Февзи. Карай, Али, през шумата, в пътя не върви!
Само ми рече:
— Стъпвай!
Тръгнах и вече не се обърнах. А като дойдох до ливадите край село, тогава чух, че са нейде пушка пукна, и си рекох: „Стана тя, каквато стана!“
Беше ми тревожно, та не си отидох у дома, а в хана.
— Де е разбойникът? — пита ме Гъгрицата.
— Отиде си!
— А ти?
— Мене ме изпъди!
— Значи си искал с него да ходиш, тъй ли?
— Исках, мамицата ти — рекох — и мръсника! Исках, ала ме не взе! За разбойник са иска дупе, ала не тричаво като моето и твоето, разбра ли бе, казвам, мръсник! — И както си държах оглавника в ръцете, светнах го по главата, та му се уви пет-шест пъти по врата.
Хванахме се гуша за гуша, едвам успяха да ни разтърват. И в това време чу се тупурдия и докато да разбера що е, какво е — подаде се моето муле. Влачи зад себе си дървена влачка, а на влачката завързан Ибрям-Али в бяла риза, нашарена с кървави петна. (Заради тия кървави петна закачиха му и трето име след смъртта — Шарен Али.) Зад влачката, наперили пушките, вървеха един стражар и копелето на Фандъклията. Спряха на двора на хана, а пък аз се спуснах към Алито.
— Ранен ли си? — викам. — Лошо ли ти е?
На Алито вече очите замъглени.
— Лошо-хубаво, свърши се! Хубавото е, че ще ме заровят с наша си пръст…
Бликна кървава пяна от устата му и на тая дума го пресече.
— Али! Али! Съживи се! — Ала той се люшна в ръцете ми, скърши глава и свърши.
— Не можахте ли — казвам — да го превържете бе! — викам на Февзито, а той ми отговаря:
— За главата му едно дават: все едно е дали е жива, или умряла.
Сетне пристави, джандари, доктори… Питане, разпитване… Разпрали го беха да видят няма ли две сърца, чудели се как може два куршума в плешката му да прошибат и да живее час и половина, докато го довлекат в хана!
Дадоха ми го след това, та го зарових с наша си пръст. И камък му сложих, и китки набрах… Толкова години оттогава — гложде ме все едно и също: ако да бех вървял с него — щеше ли тая му съдба да се размине? Щеше ли? Като ме хване тоя нерв и — хайде при даскала.
— Има ли, даскале, съдба в живота на човека, или няма?
— Колко пъти ще ти повтарям: и-ма! Само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си в него. Ето го тоя Али: ако не беше се халосал за песен — нямаше никой нито да го знае, нито да го трепе… Силен, страшен — ала песента му, кай, надви.
Черното пиле
Много погребения съм прекарал на тоя свят: и с музики, и без музики, с войници и стражари, с речи и без речи, с поп, без поп и с дванайсет попа, но едно погребение като си го спомня, ме разплаква и сега: погребението на черното пиле. Ей такова пиле, никакво: черно, с червено клюнче, пиле като пиле — кос! Не бе от пилетата песнопойци, дето ги слагат в кафези да пеят, а диво пиле, мъжко и с него женската. Донесъл ги беше един бачковлия на бабата на Гогоша, за да си мажела брадавицата с „мас от черно пиле“, но на Гогоша дожалели двете пилета, та ги не дал на баба си, ами ги сложи в кафез, а кафеза окачи в дюкяна.
На чаршията имаше много дюкяни, в някои от тях имаше и кафези с пилета, ала пилета песнопойни.
Никой не беше виждал косове да се слагат в кафез, та се събра цялата чаршия пред кърпачницата на Гогоша да ги види: кундураджиите — с чуковете, касапите — с конските опашки, бръснарите — с ножиците, бозаджиите — с гюмовете — всички-и!