„Дервишово семе“ и изобщо „Дивите разкази“ на Николай Хайтов ни напомнят за „Донските разкази“ на Шолохов: същата натуралност и неподправеност, същата суровост и дори жестокост на нравите, същият драматизъм и напрежение на повествованието и психологическата дълбочина на виждането. Приликата е и в известната обособеност, регионалност на света, който те изобразяват с изумително познаване.
Хайтов е използвал тук тъй наречената конфесионална, изповедна форма на разказа, или както на запад я наричат — разказ от първо лице. Той предоставя на героите си да говорят и да действат сами, затова сюжетът се разгръща в живи диалози и драматични сцени. Той като автор само привидно не присъства, разтворен в емоциите, в поведението на многоликия разказвач, но е винаги до него и не е равнодушен нито към думите, нито към съдбата на героите си. Те му импонират със своето правдолюбие и непокорство, с порива си към хубавото. Изповедната форма усилва усещането за автентичност, внушава доверие към разказвача.
„Диви разкази“ на Николай Хайтов се нареждат в голямата българска литература. Неслучайно преди да е изтекла една пълна година от тяхното издаване и то в двадесетхиляден тираж, наложи се настоящето второ издание. Това е, защото тези разкази са написани от художник със силно, искрено талантливо перо, който много знае и много може. Макар че у нас всяко по-крайно мнение, особено похвала, се посреща с неизбежния скептицизъм, ще си позволя да перифразирам началото на един от неговите разкази: „Ако търсите талант суров и земен, с яки корени в българската земя и литература, с мъжествен колорит и жизненост, която рядко срещаме — този е…“
Иван Цветков
Мъжки времена
На Жени
На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса — нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът — ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че си не поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена — викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми — в ония мъжки времена.