— За какво са ти? — питат Гогоша.
— Да ме пощят! — отговаря им Гогоша.
Всички се смеят, той — не! Характер имаше такъв, че като приказваше смешно — беше сериозен, а като говореше за нещо страшно — смееше се, та се превиваше. Всички си рекоха: шегува се Гогоша. Хилиха се, смяха се, а то излезе, че Гогоша не се шегувал. На другия ден — видяхме го с обръсната глава. Казал на бръснаря Статито: „Нула нумер! Равно с кожата!“
След една неделя наднича в моето дюкянче — дюкянчетата ни бяха през едно — и вика:
— Ела, Коста, да видиш пилетата какво работят.
Отивам. Гогоша си допря главата до кафеза, а пилетата си протегнаха шиите и като си провираха главичките между пръчиците на кафеза, започнаха да чукат по главата му с клюновете си. Гола му главата, нищо няма върху нея, а те чукат ли, чукат, пощят.
— Как ги научи — казвам — на такива мурафети?
— Цяла неделя — кай — кълвяха на главата ми трошици. Като вземат да ме кълват, като че изкълвават от главата ми червеите, дето ме глождят, та ми олеква, олеква и не мисля за световните неправди, нито за немотията вкъщи…
Три-четири дена висеше тумба хора на вратата на Гогоша да гледа. Кризата ни беше попарила, нямаха занаятчиите работа и се чудеха как да си прекарат времето. Селяните нямаха пари, слабо купуваха. Месарите продаваха само шкембета и кокали. На това отгоре филоксерата налегна къра с лозята и започна едно мъртвило — ела, че ми трябваш! На хората им беше тъжно и тревожно, не обичаха сами да седят, та се събирахме пред кундураджийницата на Алито или кърпачницата на Гогоша, дето се разправяше за филоксерата, за фалиментите, за железницата — дали ще мине, или няма, за някакъв си нов закон, дето щял уж фабриките да затвори и да се оправи положението на занаятчиите и за не зная още какво си. Та пилетата на Гогоша, ти казвам, дойдоха тъкмо навреме — да се позасмеят хората, да позабравят запустелите дюкянчета и закъсалия алъш-вериш.
Нищо работа: два коса кълват голата кратуна на Гогоша, ала на хората им беше интересно, пък и Гогоша пускаше от време на време некоя и друга лакърдия, та ги още повече разсмиваше.
Вика му веднъж Алито:
— Абе, комшу Гогош, като ти е главата гола, пилетата от какво те пощят?
— От бръмбарите, дето са в нея. Аз — казва, — като се хубаво научат да пощят, ще ги пратя в министерството в София, че да попощят и министерските кратуни!
Тия думи се бяха разнесли, та беше идвал при Гогоша приставът да го предупреди да си гледа сиромашията, ако не иска кон да му духа по врата. Предупреждението станало в общината. Там го бяха запрели Гогоша за двайсет и четири часа. През това време цялата чаршия отиде по реката да събира червеи, за да изхрани осиротелите пилета. Гогоша си дойде, но хората продължиха да носят червеи и за неделя-две на пилетата перушината им лъсна като мазана с вакса! Опериха се, оправиха се и — пропяха!
Беше пазарен ден, четвъртък. Селяни минават през чаршията с колите (колите бяха повечето волски) — скрибуцат колите, тракат колелата, а в това време току се понесе над мегдана свирка — знаеш как се свири на волове, когато да спират или вода да пият. Свирна свирката и най-предните волове спряха, спряха и другите и се закова на място целият керван… Всички наизлязоха от дюкянчетата си да видят какво ще става. Селянинът на първата кола — един едър полчанин, през главата забраден с шал, вдигна копралята и взе да млати воловете да тръгнат, но свирката свири и те не мърдат. Взе да се оглежда човекът да види кой запира воловете му, ала не вижда някой да свири. Слезе воловете да поведе — не щат. Хелем, спря свирнята и воловете потеглиха, но тъкмо се качи полчанинът на колата, свирката свирна и пак се спряха. Зачерви се човекът, засрами се — цяла чаршия гледа в него, не е шега, заозърта се да види кой се подбива, а се не сеща да погледне към кафеза.
Цялата чаршия взе да се киска и превива. Колю Пъпката, касапинът, дето най-мъчно се разсмиваше, челото си дето не удари в земята. Алито като се смееше, главата му така се тресеше, че с едната си ръка крепеше бастуна, а с другата едвам удържаше чалмата. Селянинът се разлюти, заудря с копралята и замалко да се разплаче, ако Гогоша не беше си внесъл кафеза в дюкяна.
Оттогава всеки ден или през ден представлението се повтаряше. Зададе ли се кола, всички наизлизат. Гогоша, изнесъл кафеза пред дюкяна — прави се лук не ял и не мирисал, а косът като да схващаше какво се иска, та щом понаближаваше колата — изваждаше дебелата свирка… Колата спираше, селянинът се ядосваше, а народът — ха-ха-ха, хо-хо-хо! — умираше от смях.