Посъживи се чаршията, мръдна и алъш-веришът, че като спираха колите, някой от селяните, току-виж, зазяпал се я в халвата на бозаджията или в папуците на кундураджията; или пък в некое шкембе и остави някоя пара.
Прочуха се пилетата на Гогоша, та Жълта Петра даваше за тях буре с малага. Арапа искаше да смени всичките кафези с кадънки от своето кафене само за двата коса, но Гогоша не даваше да се продума.
— Те са ми кадема! Не ги продавам, нито ги сменям!
Ама хубаво пеели кадънките, по-нотно.
— Аз — казва му Гогоша — по̀ обичам песните без ноти!
А косовете верно, че я караха без ноти. Имаха едно свирене хайдушко, силно, кратко, веднаж изсвири, три пъти мълчи, сякаш ей сега ще шумнат храсти, ще запукат револвери, ще гръмнат пушки и ще ревне някой: „Сто-ой! Главата ти отсичам ей сегичка!“ Имаха едно ситно свирене, дебело, с него спираха воловете, и една тюрлия трета — по-сербез, като че се препираха за нещо си косът и косойката. Косът викаше: „Тю-тю-тю-тю!“ Косойката „отговаряше“ „Ти-ти-ти-ти!“, а като се ядосваше повече: „Чуррук, чуррук! Чуррук!“ — значи лош си, не си свят… Тогава косът пък се разядосваше и започваше да я гони из кафеза и с клюна си да я кълве, но крилото му не бе в ред — не можеше да я достигне и започваше да заеква и пелтечи…
Тия крамоли събираха под кафеза сума свят. Хамалите, като си подложеха семерчетата от пладнина, докато зайде слънцето — лежаха възнак, гледаха право в кафеза, слушаха косовите разправии и дочакваха онуй време, когато настъпваше спогодба. Косойката не бягаше, не кряскаше, а косът започваше да сресва настръхналата й перушина с клюна и да я пощипва под лявото крило.
— Ох на деда-а! — викаше Саздо.
— О-ох на деда-а-а-а! — повтаряха след него другите хамали и започваше едно такова хилене и кискане, че по това време дявол не смееше да мине покрай тях.
Колю Пъпката викаше на Гогоша да не оставя хамалите да киснат пред дюкяна му, но Гогоша не се съгласяваше.
— И те са хора… Нека да погледат без пари джумбуш.
Един ден идва майстор Али в моето дюкянче. Заръчах му кафе. Отсърба той от кафето и заклати тънкия си врат:
— Коста, Коста, много смях пада в таз чаршия, не ма грее…
— Защо бе, майсторе?
— Ще се случи нещо. Когато много сме се смели, всякога сетне става по нещо.
— Може хубаво да стане, майсторе — викам на Алито, — може Гогоша да направиме съветник. Има избори, хората го тачат…
— Може, може, но месечината се, кай, разваля, а хубаво нещо не може да се случи, когато месечината се рони!
След три ли, пет ли дена бяха, не мога да ти кажа, както си кроя папуци, чувам, вдига се вънка врява, викат хамалите, а някои плачат… Плачат и влачат нещо в рогозка. Тогава забелязах, че кепенка на Гогоша е затворен и нещо ме клъвна под лъжичката. Оставиха рогозката хамалите пред дюкяна на Гогоша, отвориха я — вътре нашият приятел. Извъртял очите и вдървен… На лявото джобче на сетрето му — кървава дупка. Дрехите — мокри. Капеше от тях вода и кръв.
Олелия, плач! Сбра се цялата чаршия. Настръхнаха хамалите, касапите, но кого да хванат? Взеха го полицейските да го уж разрежат, за да видят раната му от какво е, и казаха сетне: „Ударил си ножа сам! Дългове много натрупал, отчаял се и ножа си ударил сам!“ Нямало виновен… А Колю Пъпката разправяше, че Гогоша, като затворил дюкяна, минал през неговия с въдица и му рекъл:
— Хайде, Пъпка, с мене да ми носиш рибата и червейчета за песнопойците да съберем!
Но Пъпката не отишъл… Останал да соли някаква гранясала сланина и Гогоша заминал към реката сам, тъй че никой не разбра сам ли се уби, или го убиха.
Както и да е, погребахме Гогоша надве-натри, без церемонии, без камбани, че Гогоша уж не вярвал в попове и камбани. Още на следващия ден финансовият пристав почна разпродажба на дюкяна, че имал Гогоша взети пари в заем от хаджи Васила Кекето и на полицата срокът минал. Изметоха всичко, събраха дори старите кръпки под тезгяха, а най-накрая хаджи Васил самолично дойде да прибере кафеза… Касапите искаха да му платят, но хаджията не се съгласи:
— Кафеза ми трябва да запира — кай — селяните пред колониала!
И отнесе кафеза.
С едно посягане обра ни и смеха, и радостта. Клюмнахме всички като попарени от филоксерата. Спряха да викат и кебапчиите, и бозаджиите, и касапите. Стана мъртво — като през чумавите времена. Тиха поляна — в средата на града. Тихата поляна е хубаво нещо, но от тихата чаршия по-грозно надали ще има на света! Сдумаха се по едно време касапите да изпратят делегация при Кекето да им върне двата коса, но докато се наканят кой да поднесе прошението, чу се из чаршията, че косът на Кекето спрял да свири. Занемял. Отидохме да видим. Бяхме Алито, Бабача, Колю Пъпката, Шекера. Гледаме, че в кафеза женското пиле го няма.