— Де е женската, баю Василе?
— Заклах я, баювите — казва Кекето. — Тя хем не можеше да свири, както трябва, хем ядеше два пъти повече от мъжкото. Лошото е само, че млъкна и дъртия.
Алито вика на Кекето:
— Пилето тъжи, чорбаджи! Мъчно му е за ханъмата, затова не свири!
— А като тъжи, защо яде? — развика се Кекето. — Яде ли, ще свири! Инак ще го свирна със сатъра и ще го проводя при ханъмата! Три дена му давам срок!
Замоли се Бабача:
— Дай ни пилето! Ние ще го съешим с друга женска, може да пропее. Нали знаеш — насила песен не става.
— Става! — вика Кекето. — И още как! Хвърли на циганина една петолевка, че да видиш става ли песен, или не става.
— Пилето — вика Бабача — не е циганин да се продава. Пет пари не дава то за твоите пари!
— Я си… в-в-вървете! — зафуча Кекето и запелтечи. — Какво сте се хванали тука за моите пари!… Ако имам пари, аз съм ги спечелил, не сте ми ги вие харизали! Възрастни хора, зарязали си алъш-вериша за някакво си пиле! Марш навън!
Преди да си отидем, погледнах в кафеза. Косът седеше с настръхнала перушина. Коли тракаха навънка, хора викаха, но той не чуваше колите, а гледаше все в Кекето. Шавне Кекето, а косът го следи, не го изпуща. Очите му все в него, да го не издебне да го заколи!
След два дена идва Саздо хамалина и носи нещо, завързано в бохчичка, носи го на Бабача, отваря — черното пиле вътре мъртво!
— Искаше да го заколи — каза Саздо, — но пилето започна да се мята в кафеза, да се бие ту в дюшемето, ту в тавана, самопреби се и умря.
— А защо му я няма главата? — попита Бабача.
— Откъсна му я Кекето, че му изяло ока просо, а нищо не пяло.
Очите на Бабача кипнаха. Тогава съм видел касапин да плаче. За първи път! И за последен! Докато се обърнем, събраха се кундураджиите, бозаджиите, хамалите, сарачите — всички. Пилето в кърпата лежи, около него прави се изправили мъжете със свалени шапки и наведени глави. Събраха се още хора и всеки пита:
— Какво бе? Какво става?
— Кекето удушил коса на Гогоша!
Всеки сваля гугла, шапка, каквото има на главата, и застава, докато се напълни цялото мегданче пред касапската чаршия с народ. Тогава Бабача се наведе, взе мъртвото пиле в ръцете си и тръгна към новите гробища. Гологлав, както си беше с престилката: зад него — Алито, с чалмата под мишницата, а подире му се проточи една върволица — „главата“ й на шадравана, а „опашката“ на дървения мост! От ловджийското кафене излязоха десетина табладжии; като разбраха какво става — тръгнаха и те. Като минахме покрай кръчмата на Жълта Петра, измушиха се извътре една банда чалгаджии и докато да се разбере кои са, какви са — внизаха се в калабалъка и засвириха. Пееше се тогава една:
Ама да ти види око музика! Писнало едно кларне, като че булка се припява за мъжа си, две флигорни я подпират отляво и отдясно, дебелата бурия хълца като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка, ъкъта-мъка“, а след туй вземе, че въздъхне издебело, та сърцето ти съдере парче по парче…
Селяни срещнахме по пътя — чешнигоровци. Спряха се и попитаха:
— Кого погребвате?
— Веселичкото погребваме! Смехът! — рече им Алито.
Разбраха ли селяните, не разбраха ли, но изоставиха воловете на пътя и току се рязнаха в калабалъка и те.
Стигнахме гробищата и там въз гроба на Гогоша погребахме черното пиле. Алито пусна първата шепа с пръст, а пък Саздо пукна с пищова и се провикна:
— Тая година с пищов, догодина — с топ! Тая година — в небето, догодина — дай си, Боже, в Кекето!…
Пищовът пука, музиката — свири ли, свири! Тая музика няма да забравя:
Кларнето жули нависоко, флигорните подпират отляво и дясно, дебелата бурия, като жива: „ъкъта-мъка, ъкъта-мъка!“ — дере ти сърцето парче по парче.
Гола съвест
Една година съм бил на власт — през трийсет и трета, „блоковото време“, но тая година ще ми държи влага, докато съм жив. Като делихме властта в нашето село, на демократите се даде кметската длъжност, а на земеделците — помощника. Аз можеше да стана кмет, че бех най-стария демократ в село, но си рекох: „Защо ми са кметски главоболия? Кой кому откраднал, кой кому нива преорал и всички — все при кмета, кривите им краставици да оправя! По-добре ще стана разсилен, хем работата лека, хем заплатата — като на кмета.“ Взехме и едно грамотно момче, направихме го демократ и го назначихме за секретар-бирник. Лесничейството даде разрешение да се отсекат две хиляди кубика материал от общинската гора, вързахме, значи, финансията и общината стана — топ! Само че не минаха три-четири месеца и топът изгърмя право в мене — когато дойде време да се продават двете хиляди кубика от общинската гора, аз исках да се отсекат материалите с общински средства и да се продадат на търг, за да хване общината по-хубава пара, а кметът със секретаря говориха с двама търговци да им харижат материалите кажи-речи на безценица.